Читать «Вълнения (Краят на Ейглетиерови)» онлайн - страница 143

Като говореше, той държеше репродукцията с две ръце и я гледаше, сякаш се отнасяше за нея.

— Дай я, ще я поставя в плик! — каза Жилбер.

Докато ровеше в едно чекмедже, Жан-Марк се приближи до прозореца: долу бяха наредени в права линия зелените бухнали глави на кестени, окичени с бели цветове.

— Как дойде? — каза Жилбер, пъхайки фоторепродукцията в голям жълт плик.

— С остин купъра на Валери.

— Жалко, щях да те върна с моето емге! През гората не рискувам нищо, дори без книжка!

Изведнъж се удари по челото.

— Нали не бързаш?

— Даже доста, драги мой! Защо?

— Най-сетне нямаш ли поне четвърт час?

— Да, разбира се…

— Тогава ще направим един тур с емгето. Ще те доведа тук. И ти ще си вземеш остин купъра, за да се върнеш на авеню „Бужо“!

Как да му откаже? Тия малки разходки с кола из гората бяха радостта на Жилбер. Той караше бавно, като избягваше многолюдните алеи и наблюдаваните от полицаите кръстовища. Седнал до него, Жан-Марк му даваше съвети. Ами Валери, ами Мадлен, които го чакаха? По дяволите, ще измисли някакво извинение.

— Да побързаме — каза Жан-Марк весело.

Седяха един до друг в бялата черупка на емгето. Жилбер потегли внимателно и Жан-Марк го похвали. Скоро навлязоха в една безлюдна и тиха алея.

— Ускори — каза Жан-Марк.

Жилбер увеличи скоростта, но боязливо. Беше нервен, впечатлителен, ненормално боязлив. Трябваше да му се вдъхва вяра в рефлексите му.

— Завий вдясно — подзе Жан-Марк. — Сега вляво… Надмини тази кола, която пълзи…

Беше му приятно да заповядва на това момче, което мигновено му се подчиняваше покорно.

— По-бързо, по-бързо!

— Летим с осемдесет — прошепна Жилбер.

— Какво от това?

— Има ограничение на скоростта в гората…

— Не обръщай внимание на това. Давай!

Лицето на Жилбер се сгърчи. Той натисна газта. Страх се четеше в очите му с присвити клепачи. Остра наслада обзе Жан-Марк. Той докосна ръката на Жилбер върху волана.

— Намали!

Чертите на Жилбер се отпуснаха. Той преглътна слюнката си.

— Добре е — каза Жан-Марк.

Отражението на листата нахлуваше в колата с лъх на трева и на земя. Жилбер се усмихваше. Внезапно той попита:

— Какво ще правиш довечера?

— Ще работя — каза Жан-Марк.

— С Дидие?

— Не, сам.

— Защо не дойдеш да работиш у дома? Аз също съм много претрупан. Ще вечеряме заедно — дядо и баба ще бъдат очаровани! После всеки ще седне в един ъгъл с учебниците и тетрадките си, няма да си пречим, ще учим като ангели…

Идеята беше съблазнителна. Жан-Марк прие, без да се двоуми.

— Но най-напред трябва да се върна при Валери — каза той.

Когато влезе отново в апартамента на улица „Бужо“, Валери беше сама с един електротехник, който си вземаше бележки в тефтерчето си.

— Отчаян съм! — каза той. — Копелен ме задържа. — Леля Мадлен отиде ли си?

— Да — каза сухо Валери — Аз също щях да си тръгна. Наистина, Жан-Марк, ти доста прекаляваш!

Тя бе направила обидена гримаса, очите й бяха изцъклени, а гласът й остър като през лошите за нея дни. Костюмът й в тъмен цвят изразяваше напълно чувствата и: твърди плисета, блестящи от гняв копчета. „Отсега нататък през целия си живот тя ще има право да ми прави забележки! Това е непоносимо, непоносимо!“ — мислеше си той с униние.