Читать «Вълнения (Краят на Ейглетиерови)» онлайн - страница 134

Върната в люлката си, Кристин отказа да заспи отново. Размахваше дрънкалката си. Лоран запали цигара и каза:

— Като заговоря на родителите си, съвсем ще се объркам… Не мислиш ли, че ще трябва да почакам за след матурата?… След матурата ще се чувствувам по-свободен…

— Да — каза Даниел. — Може би е по-добре. А родителите на Беатрис?

— Какво родителите на Беатрис? Тя е пълнолетна, изкарва си и прехраната, няма какво да я ограничават! Всъщност тя ги вижда толкова рядко! Те са пенсионери, живеят някъде на север…

Настъпи мълчание. Лоран машинално избра една плоча между тия, които бяха разхвърляни по пода, постави я на електрическия грамофон и завъртя ключа. Музиката изригна като вулкан, после стихна в един англосаксонски шепот. Лоран започна да щрака с пръсти в такт. Кристин не протестираше: бе навикнала.

— Трябва все пак да завърша темата си — каза Даниел. — Ти няма ли да пишеш твоята?

Дрънкалката падна върху килима. Лоран я вдигна и я подаде на Кристин. Но тя не я взе.

— Намали тона! — каза Даниел.

Лоран се подчини, после измънка: „Добре, ще отида и аз да драскам“, и излезе, прозявайки се. Плочата продължаваше да се върти. Даниел седна на масата и подхвана темата си. „Човешкото страдание е случайно, а не органично; то е биологически скандал“. Тази формула му харесваше. Но по-нататък нищо не можеше да измисли. Въпреки желанието си попадаше все на фрази от урока. Господин Колере-Дюбрусар беше казал всичко много по-хубаво, отколкото всеки друг. Търсейки вдъхновение, Даниел обхождаше с поглед стаята. Какво безредие! На една страна бебешки дрехи, на друга учебници, а между тях флакончетата на Дани, куклите на Дани, модните журнали на Дани… Плочата свърши. В тишината той чу гукането на Кристин. Не беше заспала отново. Той се приближи дебнешком до люлката. Тя му отправи сладка беззъба усмивка. Той размърда пръсти, за да я залъже, и се върна на масата. Гневен писък му заповяда да се върне. Той не се мръдна, но повиши глас и пищенето спря. Радваше се на кротостта на дъщеря си. Само той можеше да я накара да бъде послушна. Не се съмняваше, че чрез системно възпитание ще обработи характера и точно така, както би искал. За нещастие, Дани беше много слаба. А пък тъщата буквално се разтапяше пред детето. Нейната страст беше да гледа бебета. Имаше физическа нужда да прегръща, да мирише, да целува това свежо телце. А то чувствуваше и налагаше всичките си прищевки. Истина бе, че Кристин бе изключително интелигентна. Какъв ще стане животът в тази къща, ако Лоран се ожени? Две млади семейства, разделени от една стена, съперничеството на майките, детски писъци в едната и в другата стая, размесени пелени, караници за играчките, мъчно свързване на двата края в домакинството, тъжният поглед на Шарл Совело… Даниел направи усилие да се измъкне от нерадостното видение и напълно се съсредоточи в тезата си. Трябваше да отбележи, че давайки едно биологическо определение на страданието, човекът е оправдавал страданието и следователно се е подчинявал на изкушението да го възхвалява, да го превръща в един вид религия. „Като не е могло да се бори със средствата на медицината срещу страданието, Средновековието му е дало свещено определение“ — написа той. Това беше гениалната мисъл на Колере-Дюбрусар. Но какво бе страданието на Кристин, когато тя плачеше? Нека не се отклонява от темата. Трябва да тегли заключението с няколко реда. Погледна часовника си. Шест без пет. Маду скоро щеше да дойде. А Дани още не се беше върнала! „Да се бори срещу страданието — това е дългът на съвременния човек. Цялата му дейност всъщност е борба срещу страданието“. И така хубаво го е казал Аристотел: