Читать «Вълнения (Краят на Ейглетиерови)» онлайн - страница 127

— Откъде знаеш, че съм нещастен?

— Самият ти ми го каза.

— Аз съм възмутен, разбунтуван! А то е нещо друго.

Той започваше отново да се издига високо след миг на безпомощно състояние. Стар петел с проскубана шия и омекнал гребен, който при случай все още се перчи и се мъчи да измами някого.

— Късно е — прошепна тя, като стана.

— Искаш да си лягаш ли вече?

Тя почувствува, че той би продължил цялата нощ да говори за себе си, за Карол, за раздялата им, за отчаянието си… Беше ли несправедлива? Лесно вълнуваща се от тревогите на младите, тя бе безучастна към тия на възрастните хора. Филип й досаждаше.

— Да — каза тя. — В Тюке си лягам в десет часа!

Той й пожела лека нощ и тя се оттегли в стаята си. Агнес беше оправила леглото, разтворила куфара, окачила дрехите й несръчно, тикнала три карамфила в една ваза. Мадлен машинално подреди цветята и с очи потърси фенека. Той се преструваше на заспал в панера си до прозореца. Но всъщност крадешком наблюдаваше господарката си и й се сърдеше, че го бе оставила дълго време сам. Както винаги, тя беше очарована от проявите на тоя капризен, злопаметен и ревнив характер. Засмя се, с мъка клекна и погали гърба на животното, като му прошепна нежните думи на домашното помиряване:

— Недоразумение, Жулия! Няма да ми се сърдиш за такава дреболия!…

Сякаш убедена, Жулия с искрящи от благодарност очи се отдаде на ласките на това приятелство. После тя пак си легна, пъхнала нос в лапичките си. Мадлен почеса челото й с нокът и успокоена от примирието, се зае със себе си.

Още щом легна в леглото, разбра, че не й се спи. Това й се случваше все по-често — желанието да си почине изчезваше веднага щом се изтегнеше и настъпваше усилена умствена дейност. Всяка вечер тя си правеше равносметка. Мания на стара самотница. Попита се дали не бе сгрешила, като дойде. В продължение на месеци с упорита воля тя се бе ограничила да живее в своя кът сама за себе си. В действителност глупаво бе да се безпокои често: племенниците й разчитаха толкова малко на нея, че забравяха да й пишат. Разбира се, беше празнуван годежът на Жан-Марк. Трябваше да го види, да му честити, но веднага след това да замине… Иначе ще започне отново. Тя си каза, че прилича на човек, който с много мъка се е отказал да пуши и който след дълго въздържане нехайно, подло протяга ръка към цигарата. Три всмуквания и робията започва отново. Излекувана веднъж от отровата на семейство Ейглетиерови, сега трябваше да устои на съблазънта отново да потъне в техните истории. Още едно усилие да върне Жан-Марк на баща му и това ще бъде всичко. Веднъж да види тия двамата сдобрени, би могла окончателно да се закопае в Тюке. С горчива уста тя взе една цигара от пакетчето „Голоаз“, поставено на нощната масичка, и я запали. Пушеше с успокоени нерви, зареяна в бледосинкав облак. Би желала да е само мисъл, но имаше този тежък корем, в който започваше храносмилането, тия уморени бедра с възпаления по тях, тия излишни гърди, на които чувствуваше меката маса, тежаща на гръдния й кош — изобщо цялото това несъвършено и непохватно тяло, което тя не обичаше и което все пак я представяше в очите на другите. Утре през деня ще се постарае да види Жан-Марк, Франсоаз и Даниел. А вдругиден, ако има малко шанс, ще бъде отново у дома си, в Тюке, сред мебелите и бибелата си. Помисли си за своето легло. Положително по-меко от това. Няма нищо по-хубаво от вълната в дюшека. Как ли госпожа Гурмон ще се справи в магазина? Американците решили ли са най-сетне да купят бюфета Луи XIII? Той така много й пречеше, че би трябвало да им го предложи на по-ниска цена, за да ги подмами да го купят. А и тази работа с парцелите! Дано само дядо Оандър приеме да разменят хилавата градинка, която той притежава зад нейната къща, срещу малката й ливада близо до пътя за Онфльор, която тя не ползваше. Но този тип упорствуваше! Груба селска недоверчивост. „Ще бъде толкова хубаво, ако успея да го склоня! Ще съборя междинната стена, ще разширя градината, ще построя един навес… Там ще може да се пие чай, да се обядва през лятото… Ще трябва пак да говоря с дядо Оандър след завръщането ми!…“ Тя отвори романа, който беше взела на тръгване, и започна да чете. На вратата се почука.