Читать «Вълнения (Краят на Ейглетиерови)» онлайн - страница 125

— Прощавай — прошепна тя, — но не мога да те съжалявам!

— Не искам да ме съжаляваш! — изръмжа той.

— Това се очакваше!

— А! Така ли считаш?

— Разбира се! Ти я лъжеше, тя те лъжеше, и двамата имахте свой живот…

— Не и в последно време, Мадлен. Много се бях променил. Надявах се, че и тя, от своя страна…

— Карол да се промени? Ти се шегуваш! Повярвай ми, ти добре се отърваваш. В момента си още под влияние на удара, но ще видиш по-късно…

Той я прекъсна с отегчение:

— Нищо няма да видя.

Тя беше оставила половината от ябълката си в чинията.

— Не е ли хубава? — попита той.

— Малко хлебна.

— Вземи друга.

— Не, благодаря.

Минаха в салона. Мебелите бяха на обикновените си места, осветлението не беше променено и въпреки това на Мадлен й се струваше, че този декор беше студено копие на това, което познаваше. Липсваше онова незабележимо безредие, което една жена с вкус преднамерено оставя по местата, които обитава. Заминаването на Карол беше сковало всичко. Агнес напразно се мъчеше „да прави, както госпожата“, но нейните ръце нямаха същата лекота. Подредени една до друга върху дивана, възглавниците наподобяваха части на играта на конструктор; малките стари кутийки, наредени върху кръглата еднокрака масичка, сякаш бяха изложени за продажба; плисетата на пердетата висяха като вдървени.

Агнес донесе кафето и се оттегли.

— Не мога да се понасям така сам в този апартамент! — каза Филип.

Мадлен запали цигара и с цялата си тежест се отпусна върху възглавниците на дивана. Кракът я болеше. Не беше се възстановила съвсем от това падане. При най-малката умора болката се връщаше. Освен това умираше за сън. Беше станала много рано тази сутрин, за да се приготви за пътуването. Навярно наближаваше десет часът. Тя отпи глътка кафе и каза:

— Вярвай в моя опит, Филип. Човек много лесно свиква да живее сам!

— Ти може би — измърмори той, като седна. — Но аз не! Когато се прибирам тук, вече имам чувството, че пропада в пропаст. Натрапва ми се безсмислието на моя живот. Това е ужасно!

— Ако се срещаше по-често с децата си!… — подсказа тя.

Той направи гримаса.

— Децата… децата… Нищо общо нямам с тях.

— Ти я докара до това положение!

— Какво говориш?

— Наистина, Филип!… Припомни си…

Той вдигна рамене.

— Ти винаги си заставала на тяхна страна, срещу мене!

— Невинаги — каза тя, като го гледаше право в очите.

Тя мислеше за Жан-Марк. Той я разбра и наведе клепачи.

В дългото мълчание, което последва, тя чу как вратата на асансьора се затвори с трясък. Филип веднага вдигна глава.

Той навярно трепкаше така при всяко позвъняване на звънеца, на телефона. Натрапчива мисъл по Карол, Мадлен си представи това жалко търпение, тая любовна просия и изпита отвращение.

— Ти би трябвало да започнеш да се срещаш с Жан-Марк — каза тя.