Читать «Вълнения (Краят на Ейглетиерови)» онлайн - страница 129

Тя го последва в една голяма и грозна стая, в която бели линии плуваха в светлокафяв океан. Две момчета и едно момиче се бяха тръшнали на дивана. Те станаха и я поздравиха вяло.

— Жермон, Бернар и Алисия — представи ги Никола. — Другари от курса…

— Все още ли ходите в това училище по драматично изкуство? — попита Мадлен.

— Да.

— Доволен ли сте?

— Много доволен. Чувствувам, че върви…

Като забеляза, че тя обхожда с поглед помещението, той добави:

— Всичко е подновено! Елате да ви развежда…

— Да почакаме Франсоаз.

— Не, не, елате…

Той я въведе в коридора, отвори една врата, втора, трета и разкри тъжни и празни стаи. Изумена, Мадлен се попита защо племенницата й бе разменила малкия стар, но очарователен апартамент на улица „Бак“ срещу този буржоазен кервансарай.

— Много хубаво, много хубаво — измънка тя.

Неспособна да каже нещо повече, тя замълча и погледна през прозореца: двор, стена, други прозорци.

— Моят брат ми каза, че Александър е в Съветския съюз — подзе тя машинално.

— А, да! Че е там, там е! — каза Никола̀.

Той се кискаше. Тя се заинтригува, но не го разпита. Сякаш увиснал във въздуха, той почака един миг и изръмжа:

— Писал е на Франсоаз, че няма да се върне!

— Какво? — извика Мадлен.

И разбра, че Никола̀ я бе въвел в дъното на апартамента само за да може да й говори, без да чуват другите.

— Да — каза той. — Така е. Тя ще ви наговори какво ли не, но…

Входната врата тракна. Никола̀ млъкна. Мадлен се върна в салона и се сблъска с Франсоаз, която задъхана прекрачваше прага. Двете се прегърнаха.

— Отчаяна съм, че те накарах да чакаш! — каза Франсоаз.

Мадлен я намери променена, макар че имаше същото продълговато лице и същите очи, лъчисти и тъмни. След като размени няколко думи с приятелите на Никола̀, тя завлече леля си в своята стая, накара я да седне на края на леглото и се настани на един стол, съвсем близо до нея. Стояха за миг мълчаливи, като се гледаха в очите. После Франсоаз каза разпалено:

— Ах, колко съм щастлива, че те виждам, Маду!… От толкова време!… Как си? Кракът ти?… А магазинът? И… Жулия?… Не съм ти писала често…

— Не. Трябва да ти кажа…

— Животът в Париж е много уморителен! Като се мръкне, човек открива, че нищо не е свършил от това, което е искал да направи…

Острият тон на гласа й, бързината и непоследователността на мислите й правеха болезнено впечатление на Мадлен.

— Как го намираш? — попита Франсоаз, като надигна врат.

— Кое?

— Апартамента.

Мадлен нямаше сили да излъже и каза:

— Защо го смени?

— Трябваше. Ние бяхме много натясно на улица „Бак“. Беше непоносимо за мене… за Никола̀… за Александър…

Докато тук на Александър ще му бъде много удобно?

Франсоаз сви устни. Развълнувана от състрадание, Мадлен се въздържа да не я притисне в обятията си. Тя хвана плахо ръката й, както преди, когато Франсоаз й се доверяваше.

— Аз зная, Франсоаз — произнесе тя тихо.

— От Никола̀?

— Да.

— И какво? — изръмжа Франсоаз, като грубо дръпна ръката си. — Ти си изумена? Възмутена?

Лицето й доби войнствен израз.

— Не — отвърна Мадлен. — Тъжно ми е — това е всичко. Какво се е случило между вас?