Читать «Вълнения (Краят на Ейглетиерови)» онлайн - страница 126

Очакваше той да избухне. Но с непроницаемо лице Филип само каза:

— За какво?

— Той има нужда от тебе.

— Вече не! — отвърна той със саркастична усмивка. — Той ще сключи блестящ брак.

— Точно за това! Този брак ме тревожи. Ако се сближиш с Жан-Марк, ако го вземеш при себе си на работа, той няма да има чувството, че непрекъснато е задължен на тези Шарнерай.

— Те са много изискани хора…

— Не е там въпросът! Един младеж като него — горд, откровен, смел — има опасност да страда в своето себелюбие, ако си втълпи, че е задължен за всичко — положение, удобства, бъдеще — на своя тъст!

— Успокой се — каза Филип. — И от това Жан-Марк няма да се почувствува окалян!

Тя го изгледа строго.

— Абсурдно е, Филип! Онова, което е останало в сърцето ти от тази жалка авантюра, би трябвало да изчезне окончателно със заминаването на Карол!

— Дали тя е тук, или не — с нищо не се променя това, което извърши моят син.

— Променя се. Нея я няма, вие заставате лице срещу лице без сянката на лъжата помежду ви. Лице срещу лице само с онова, което всеки има в сърцето си… От трите си деца ти обичаш само Жан-Марк. И само него отблъсна от себе си. Никога няма да разбереш колко много е нещастен! Можеше поне да отидеш на приема по случай годежа му!

— И ти не си била, доколкото знам!

— Бях прикована на легло с тридесет и девет градуса температура! — отвърна тя гневно.

— А след това виждала ли си го?

— Не. Дойдох направо тук. Ще се помъча да го видя утре. И ще ти го доведа доброволно или насила!

Той поклати отрицателно глава.

— Не трябва, Мадлен. Уверявам те, че не трябва… Ще увеличиш злото, мислейки, че правиш добро!

Очите му бяха насълзени, брадата му трепереше. Тя предположи, че е вцепенен в някакво високомерно решение и е неспособен да се измъкне от вдървяването. Но щеше скоро да излезе от това състояние. Още няколко седмици и тя ще успее да го склони. Постави си за цел да го накара да присъствува на сватбата на Жан-Марк. Церемонията щеше да стане едва в началото на юли. Два месеца имаше пред нея. Естествено трябваше да идва пак в Париж, оттук там… Филип се беше съвзел. Пушеше с отпусната глава върху облегалката на фотьойла, с блуждаещи очи, пълни с мъка, с разочарование, със съмнение.

— Доволен съм, че дойде — каза той.

Тя се усмихна. Той почака една секунда и добави:

— Би трябвало да останеш.

— Такова е и моето намерение.

— Искам да кажа: да останеш напълно.

Тя го изгледа с изненада.

— Как напълно?

— Да. Какво ти пречи да отстъпиш магазина си в Тюке и да наемеш подобен в Париж?

— Не виждам ползата!

— Ще живееш тук… Ще бъдеш близо до нас…

Той я викаше на помощ. Както след първия си развод. Но тогава децата бяха съвсем малки; тя чувствуваше, че е необходима; сега кой, освен брат й имаше нужда от нея?

— Не — отвърна тя. — Невъзможно е.

— Защо?

— Колкото и странно да ти изглежда, Филип, аз също имам свой живот и не искам да го променям… Щом ми дадеш знак, ти искаш да зарежа всичко, да се затичам…

— Не разбираш как го казвам! — въздъхна той.

Тя омекна:

— Ти си един голям егоист. Защото си нещастен, защото си сам, ти би искал земята да престане да се върти.