Читать «Вълнения (Краят на Ейглетиерови)» онлайн - страница 124

Тя се усмихна.

— Александър много стар?

— Не е може би истина?

— Той няма възраст!

— Точно това казвам и аз. Няма възраст, няма дом, няма приятели, няма деца, няма жена…

— Вярваш ли, че ми правиш добро, като ми говориш лошо за него?

— Не се мъча да ти правя добро, мъча се да ти отворя очите!

Той крачеше надлъж и нашир из стаята, разярен и дружелюбен. Франсоаз помисли за щастието, което той бе искал да намери при баща си и да стане приятел с него. „А няма дори една дума по негов адрес или за него в писмото на Александър! А всъщност това е още по-тъжно за него, отколкото за мене!“ — каза си тя.

— Какво ще правиш? — попита той внезапно.

— Ще видя… Във всеки случай не искам да се разчува! Не казвай никому нищо!

— Няма да казвам нищо, но рано или късно ще трябва ти да говориш!

— Не!

— Как ще обясниш тогава, че Александър не е вече тук?

Тя наведе глава. Наистина рано или късно ще трябва да осведоми семейството за тази печална история. Те ще я заобиколят, ще я съжаляват, ще се мъчат да я утешават, ще се съветват, шепнейки си зад гърба й. Предварително страдаше от техните добри грижи.

— Във всички случаи няма да мръдна оттук! — каза тя твърдо.

— Ще плуваме само ние двамата в тая голяма танцувалия зала! — измърмори той.

Тя с гняв огледа всичко около себе си. Тия стени я ужасяваха. Считаше ги виновни за своето поражение. Съвсем съкрушена, тя въздъхна:

— Ох, не знам вече какво да правя!

— Слушай — каза той грубо и усмихнато като спасител. — Апартаментът е нещо второстепенно! Ако не е този, ще бъде някой друг! Каквото и да стане, няма защо да се вълнуваш! С мене можеш да бъдеш спокойна! Няма да те изоставя като Александър. Ще си наредим хубав животец ние, двамата!

Тя се мъчеше да прогони едно сладникаво горчиво вълнение. В нервното състояние, до което беше стигнала, многото нежност я нараняваше като острата грубост. За да прекъсне веднага собствените си мисли, тя каза:

— А работата ми, която не съм свършила! Обещах да я предам в шест и половина!

— Още много ли имаш да пишеш?

— Не… Почти една страница. Но вече е шест и пет.

— Е, добре! Изчукай я бързо! Ще вземем такси. Един път и аз да имам пари!

Тя завърши стихийно преписването, натика листовете в една чанта и изтича навън с Никола̀ подире. В таксито тя можа да излее яда си срещу равнодушието на шофьора и голямото задръстване. Убедена, че ще пристигне след затварянето на „Топ-Копи“, тя се изненада, като видя вратата отворена.

Никола̀ остана да я чака на улицата. Той се разхождаше по тротоара и се мъчеше да разбере защо се чувствува толкова щастлив, докато, както изглежда, всичко вървеше толкова лошо за Франсоаз.

XVIII

Влизането на Агнес, която идваше да смени чиниите, прекъсна разговора. Мадлен отказа да вземе сирене и си избра един плод от фруктиерата. Това пътуване я беше изморило. Заричаше се, че за последен път идва с колата си в Париж. Седнал срещу нея, и Филип отказа сиренето. Тя трябваше да се върне много назад в спомените си, за да си припомни една друга вечеря насаме с него. Той опря рамене върху облегалото на стола и проследи с нетърпелив поглед как прислужничката обикаля около масата. Най-сетне Агнес напусна трапезарията и затвори вратата зад себе си. Филип хвърли към Мадлен поглед, пълен със смъртна тъга, тревога и молба. Очевидно той чакаше тя да подхване разговора.