Читать «Вълнения (Краят на Ейглетиерови)» онлайн - страница 117

Франсоаз предпочете да излъже:

— Не, мамо, той е на път по работа.

— Пак ли? А ти, твоето семейство?

— Всичко е в ред.

— Не идвате често да ни видите!

— Александър е толкова зает! Като се върне от Съветския съюз…

Люси наведе напред силно гримираното си лице, отправи й нежен, съучастнически поглед и прошепнат.

— А освен това… Няма ли нещо… нещо в перспектива?

— Не, мамо.

— Александър ли не иска или ти се двоумиш?

— Ние… ние двамата — каза Франсоаз, като се изчерви.

— Ех, грешите! — каза Люси. — Сама детето може да създаде хармония в семейството. Виж мене и Ивон…

— Александър не е Ивон!

— Всички мъже си приличат в някои отношения. Рядко са тия, които се женят, за да станат бащи. Дълг е на нас, жените, да им вдъхнем желание да имат дете…

Тази лекция за брачната кухня дразнеше Франсоаз. Рецепти на добри съпруги за надхитряне на мъжа и привързването му към семейното огнище. Тя никога не ще бъде от тези, които се преструват пред господаря и заговорничат зад гърба му. Дали защото майка й я засегна по най-чувствителния въпрос, та лицето й така пламна, сърцето й толкова я заболя? Никой нямаше право да се меси в интимния й живот! Разтреперана от гняв, тя едва се сдържаше и чувствуваше как сълзите напират в очите й.

— Казвам това, скъпа моя, за твое добро… Ненормално е, че… Знам, ти си много млада… Но това не пречи…

Франсоаз се пренесе няколко месеца назад, когато майка й, обезобразена от плач, й беше доверила, че Ивон я изоставя и че тя скоро щяла да остане само с „малката си“. Очевидно сърдечните бури не дамгосваха жените. Какво здраве у тези нежни същества! Тая същата, която завчера беше отчаяна и просеше съвети, даваше днес уроци по щастие на младите съпружески двойки.

Облаци забулиха слънцето. Вятър разклати листата на дърветата. Платното на шатрите със зелени и бели райета се изду. Изведнъж стана студено.

— Не се безпокойте! Няма да има дъжд! — тръбеше госпожа Дьо Шарнерай.

Обаче жените вече бързаха със ситни колебливи крачки към голямата бяла къща със силно наклонен керемиден покрив. Люси стана с тръпнещи рамене.

— По-добре ще бъде вътре! Идваш ли?

— След малко, мамо — отвърна Франсоаз.

Люси тръгна и по пътя се лепна за Даниел и Дани.

— А малката Кристин как е? Имам слабост към нея, знаете ли?

Отървала се от майка си, Франсоаз задиша дълбоко. Един сервитьор с поднос в ръце се поклони пред нея. Машинално тя взе чаша шампанско. Внезапно сред групите, които се разпръскваха, забеляза едно познато лице: Дидие Копелен. Той гледаше към нея като към спасителен пояс. Тя му се усмихна отдалеч. Миг след това той беше до нея.

— Ах, колко ми е приятно, че ви виждам — каза той.

— Знаете ли, аз не познавам почти никого тук!

— Аз също! — отговори Франсоаз.

— Все пак…

— Уверявам ви… Срещу двама приятели на Жан-Марк има тридесет на семейство Шарнерай.

Той я разглеждаше замислен през очилата си и каза:

— Това несъответствие дразни ли ви?

— Съвсем не! Само констатирам…

— И съжалявате?

— Не, разбира се!

— А пък аз имам смелостта да кажа, че съм малко натъжен.

— Защо?

— Оженен приятел — загубен приятел.