Читать «Вълнения (Краят на Ейглетиерови)» онлайн - страница 116

— С нея ли дойде?

Той вдигна рамене.

— Знаеш, че е невъзможно, тъй като ме скъсаха на изпита. Не, оставих я в гаража.

— Бих желал да я видя все пак!

— Лесна работа.

— Хубава ли е?

— Да, доста.

— Утре, искаш ли? Или по-добре вдругиден… Ще ти се обадя по телефона.

— Точно така.

— Каква марка е? — попита Никола̀, като остави двете жени, за да се впусне в механиката.

— Едно емге.

— Ах, това е мълния! Четири скорости, от които три синхронни? Сто и седемдесет в час?…

— Така казват.

Гръмогласен смях, силен като военен сигнал, ги прекъсна: госпожа Дьо Шарнерай идваше към групата заедно с една възрастна двойка, която Франсоаз не познаваше. Прегръдки и порой от комплименти бяха бабата и дядото на Жилбер. Нов прилив от гости увеличи групата около Валери. Уморена от люлеенето на усмихнати лица, Франсоаз се отдалечи от бюфета. Жан-Марк и Жилбер също се отделиха и се спряха на няколко крачки от нея, близо до голяма каменна ваза с цветя.

— Е, хайде, честито! — каза Жилбер. — Пожелавам ти много щастие. Довиждане, драги мой.

— Тръгваш ли си вече? — попита Жан-Марк.

— Какво да правя тук?

— Знам ли… Като другите…

— Аз не съм като другите — каза Жилбер, като заби упорит поглед в очите на Жан-Марк.

И си тръгна с нервни крачки, като избягваше групите от гости, пръснати по алеята. Дълго време Жан-Марк го следва о очи. После, забелязал, че Франсоаз е наблюдавала сцената, той се приближи до нея и каза:

— Все още е ядосан, че са го скъсали на изпита за шофьорска книжка! Искаш ли още една чаша?

— Не, благодаря.

— Нищо не пиеш, нищо не ядеш…

Говореше с отегчение само за да убива времето. Тя помисли за пясък, изтичащ в дупка.

— Щастлив ли си наистина, Жан-Марк? — попита неочаквано Франсоаз.

Той се разсмя.

— Нима нямам такъв вид?

— Имаш, имаш…

След кратко мълчание Жан-Марк каза:

— Прощавай, дойде господин Дюпуй… Той е съдружник на моя бъдещ тъст…

И се втурна любезно към един дебел, плешив господин, декориран със знака на Почетния легион. Впрочем тук всички мъже на възраст носеха лента или розетка. Като примигваше, Франсоаз имаше чувството, че гледа някаква морзова азбука. Точка, тире, точка, точка, тире… Какво означаваше това телеграфно съобщение в червено по реверите на саката? Тя се усмихна на това хрумване. Птици изцвърчаха над нея, после се умълчаха, изплашени от човешката глъчка. Лаборатории за фармацевтически произведения „Шарнерай-Дюпуй“: цяло благосъстояние в капки, таблетки, супозиториуми. Ако беше тук, Александър щеше да се надсмее!

— Добър ден, моя Франсет!

Франсоаз изтръпна и със свито сърце видя към нея да идва майка й, облечена младежки както винаги, развявайки полата си на всяка крачка по алеята.

— Къде е Жан-Марк?

— Беше тук преди малко — отговори Франсоаз.

— Едва можах да го видя. А годеничката му?

„Годеничката“ също беше изчезнала. Хващайки дъщеря си за ръка, Люси я повлече към една пейка, седна с нея и прошепна:

— Кажи ми, нали е безумие това, което става с баща ти?

— Кое?

— Изглежда, че ще се развежда!

— Да.

— Тя ли си отива или той?

— Тя.

— Бедният Филип! — въздъхна Люси с двусмислена гримаса. — Няма шанс! Заради мен ли не е дошъл?