Читать «Вълнения (Краят на Ейглетиерови)» онлайн - страница 118

— Но не и Жан-Марк!

— Най-вече Жан-Марк! Той е прекрасен, но толкова чувствителен! Впрочем и вас вече не ви виждам, откакто се омъжихте!

— Защото съм чувствителна?

— Или защото сте щастлива!

Той странно се усмихваше със своето валчесто и честно лице с твърде високо чело, над което косите бяха бухнали в безредие. Тя го намери несръчен, симпатичен и не толкова дискретен. Никола̀ минаваше с дебнещо лице по алеята. Тя му направи знак.

— Какво правиш съвсем сам? Ела!

— Всички тези хора — каза Никола̀, като се приближи — имат странен вид! Наблюдавам ги и до гуша ми дойде! Като че ли съм на театър.

Капка вода се разби по ръката на Франсоаз. Друга падна в шампанското.

— Сега вече и потоп! — каза Никола̀.

Тя постави чашата си върху пейката. Дъждът се изсипа изведнъж от небето. Сребристи отблясъци заиграха по моравата. Чакълът по алеята затрака. Сервитьорите покриха бюфета. Франсоаз, Никола̀ и Дидие тичешком се отправиха към външното кръгло каменно стълбище, което се извиваше отсреща между двата плета от кучи дрян. От четирите края на парка излизаха прегърбени гости. Всички — измокрени, задъхани и засмени, се събраха отново в големия салон. Тук вече не можеше и да става въпрос за движение. Притиснати като на танцова площадка, хората си говореха, долепени един до друг. Скоро под тавана със златиста украса шумът от гласовете стана оглушителен.

Дидие беше изчезнал сред тълпата. Франсоаз го потърси с очи, не го намери и се обърна към Никола̀, който оправяше възела на връзката си пред едно старинно огледало.

— Краткотраен проливен дъжд! — заяви госпожа Дьо Шарнерай.

Противно на тази утешителна прогноза някои хора се подготвяха да си отиват.

— Тръгваме ли си? — предложи Франсоаз.

— Да — каза Никола̀. — Имам курс тази вечер, в осем часа. Ще ме придружиш ли?

Тя никога не бе присъствувала на лекциите на Клебер Бодри. От друга страна, перспективата да остане сама в големия апартамент пред пишещата си машина изведнъж й се видя много тягостна.

— Искам — каза тя.

Никола̀ си беше записал разписанието на влаковете за връщане. Докато той преглеждаше бележника си, Люси и Ив Мерсие изскочиха през една просека в стената от гости. И те също си тръгваха заради малката Анжелик, която не можели да оставят сама вечер. Ако някой искал да се възползва от колата… Франсоаз и Никола̀ приеха. Но трябваше да изминат цели десет минути, докато намерят в тълпата госпожа и господин Дьо Шарнерай, Валери и Жан-Марк и да се сбогуват с тях.

— Глупаво е! Ще има малка вечеря след това за близките. Трябваше да останете!

Въпреки умолителния поглед на Жан-Марк Франсоаз не склони.

Обаче в колата тя съжали, че не бяха взели влака. Ив Мерсие караше реното си като при надбягване, натискаше нахално клаксона зад по-мощни коли, за да му направят път, задминаваше ги мъчително, като едва не се докосваше до тях, сменяше много бързо скоростите, не намаляваше на завоите. Седнала до него, Люси бърбореше с писклив глас:

— Виж го пък тоя, не иска да отстъпи! Пълзи, а пък е вляво! Сега ускорява, защото и ти ускоряваш. Тук проличават характерите на хората! Можеш да го надминеш! Давай, давай!