Читать «Вълнения (Краят на Ейглетиерови)» онлайн - страница 119
Анри Труайя
И след като задминаваха, тя се обръщаше, за да отправи презрителен поглед към изостаналия шофьор. Свила се на задната седалка, Франсоаз се измъчваше от една смесица от срам и страх. Струваше и се, че в съжителството си с Ив Мерсие майка й от година на година ставаше по-проста и по-глупава. Тя плъзна поглед към Никола̀: той наблюдаваше пътя безучастен към това, което се говореше около него. Дъждът шибаше стъклата. Чистачките работеха в такт по наводненото предно стъкло.
— Ето че — въздъхна Люси — и последното ми дете ще се ожени!
— Ти забравяш Анжелик, мамо — каза Франсоаз строго.
И веднага се разкая за грубостта си. Обаче Люси не бе разбрала намека.
— Истина е! — отвърна тя. — Остава ми това бедно дете! Но при скоростта, с която живеят младите, няма ли да се омъжи на петнадесет години за някой четиринадесетгодишен колежанин?
— Не се тревожи — каза Ив Мерсие. — На мене не ми минават такива!
— Да, да! На думи ти си много силен. Но се размекваш, щом тя ти се усмихне. Внимавай, един луд иска да те задмине!
Ив Мерсие ускори, мина по средата на пътя и каза:
— Ще има да почака! Като другите!
Той се смееше, без да трепнат раменете и главата му.
— Във всеки случай аз съм много щастлива за моя Жан-Марк — подзе Люси. — Валери е очарователна, госпожа и господин Дьо Шарнерай изглеждат много добре разположени. И каква хубава къща. Да имаш такова нещо на някакви си четиридесет километра от Париж — това е мечтата на всички жени!…
„Изглежда, че аз не съм жена!“ — помисли си Франсоаз, като стискаше ръце върху коленете си. Дъждът отслабна. Сиви къщи изплуваха сред изпаренията. Един мръсен, мокър и криволичещ Париж погълна потока от коли.
— Къде да ви оставя? — попита Ив Мерсие.
Добре че студиото на Клебер Бодри се намираше близо до площад „Периер“, така че Франсоаз, много уморена вече, каза да спре при Порт де ла Шапел. Тя предпочиташе да вземат метрото, отколкото още да слуша брътвежа на майка си. Застанала права с Никола̀ в края на тротоара, тя гледаше как колата се отдалечава като ураган.
— Не така си представях майка ти — каза Никола̀. — Ти никак не приличаш на нея!
Замълча малко и добави сериозно:
— Освен това вторият ти баща кара като дръвник.
* * *
Седнала на стол в дъното на залата сред десетина зрители, Франсоаз скучаеше. Момчетата и момичетата, които идваха тук да играят на театър пред малобройна публика, бяха с ярко изразени банални лица. Минавайки през техните уста, думите на Мюсе, Мариво, Расин, Бомарше се превръщаха в блудкава каша. Тия незначителни машинописки, изгладнели студенти, отчаяни „мамини щерки“, работници в големи магазини наистина ли се надяваха един ден да излязат на сцената? На Франсоаз й се струваше, че ако бе на тяхно място, отдавна би се отказала. Но колкото повече Клебер Бодри ги критикуваше и подиграваше, толкова повече се засилваше желанието им да успеят. Седнал сред другарите си на земята, встрани от площта, определена за сцена, Никола̀ чакаше реда си. Франсоаз го гледаше в гръб, но си го представяше съсредоточен и разтревожен. Репертоарът му се ограничаваше с откъса от „С любовта шега не бива“, който сто пъти беше повтарял с Алисия. При мисълта, че ще го чуе отново, Франсоаз се мъчеше да бъде търпелива. Неочаквано Клебер Бодри обтегна дребното си тяло, отметна назад пожълтялата си сребриста грива и съобщи, че класическото препитване е свършило за днес и че сега ще пристъпят към „психодрамите“. При тази новина в залата се разнесе радостен шепот. Никола̀ се приближи до Франсоаз и й обясни, че като принуждава учениците си да импровизират драматически диалози по дадена тема, учителят ги подтиква „да покажат какво могат“.