Читать «Вълнения (Краят на Ейглетиерови)» онлайн - страница 109

— Столът, Никола̀! — каза тя с упрек.

— Какво столът? Ако се счупи, ще го поправя!

— Като другия!

— О, добре де!

Франсоаз разтреби масата и се върна във всекидневната. Носачите бяха разхвърлили мебелите навред. Трябваше поне малко да ги подреди, за да види кое къде трябва да бъде. Тя се прегърби и се опита да плъзне един скрин по неравния под.

— Чакай! — каза Никола̀. — Не можеш сама.

Двамата хванаха скрина и го пренесоха в стаята. Франсоаз гледаше това небръснато лице пред себе си и й се искаше да се засмее. Боя по косите. Закърпена риза. Измачкан панталон, колан със златиста катарама.

— Да знаеш само какъв вид имаш! — поде тя.

— Ами ти? Не си ли се погледнала?

Тя хвърли поглед във величественото огледало с тежка позлатена рамка, окачено над камината, и едва се позна: разчорлена, с лъскав нос, със старата кестенява жилетка на Александър, която се развяваше около нея и стигаше чак до коленете й.

— Наистина! Отвратителна съм!

— Не толкова де! Не толкова! — каза Никола̀.

И той се зае отново да пренася с два пъти по-голяма енергия. След час всичко бе на място. Франсоаз вдигна постланите по пода вестници и декорът блесна в окончателния си вид, просторен и гол. Събрани в единственото помещение на улица „Бак“, същите тия мебели бяха достатъчни да създадат там интимна атмосфера; тук те плуваха, чужди, немощни и смешни. Голямата руска картина със синьото небе и златното жито беше съвсем очевидно много малка за площта, която трябваше да украсява — стената между бялата врата и сребърния бойлер; бюрото в стил Луи XVI от леля Маду чезнеше със своите фини инкрустации и нежни бронзови украси сред пустинята в ясножълт цвят; свещникът с усукан крак и опушен пергаментов абажур, негърската глава от желязно дърво, широкият диван легло, покрит със зелено шотландско одеяло — всичко, което в другия апартамент минаваше незабелязано, тук дразнеше вкуса. Изведнъж на Франсоаз й се стори, че тази мебелировка, с която в края на краищата бе свикнала и към която дори се бе привързала, беше дърво без стойност.

— Наистина ли ти харесва тук? — попита тя, като се обърна към Никола̀.

— Дали ми харесва? Сензационно!

— Не се ли плашиш, че е доста голям?

— Щастие е, че е голям! Иначе защо трябваше да се преместваме?

Той тръгна от стая в стая, а тя крачеше след него, размахала ръце.

— Много малко мебели имаме! — добави тя. — Трябват три пъти повече!

— Не намирам! Ако имаше повече мебели, нямаше да можеш да се обърнеш!

Тя се усмихна.

— А освен това — продължи той, като блъсна една врата — ела да видиш моята стая! Как искаш да критикувам, щом имам такава стая?