Читать «Вълнения (Краят на Ейглетиерови)» онлайн - страница 111

— Не бързаш ли? — извика тя през вратата на Никола̀.

— Ето! Ето! — отвърна провлачен глас.

И се появи един манекен: риза на хиляди райета, сако и панталон от черно кадифе и боти с катарами.

— Много си шик! — каза тя.

— Как? Нима не знаеш този костюм? — измърмори той с небрежен тон. — Купих го от един приятел.

После разгледа Франсоаз с надменна съсредоточеност. Тя се завъртя на токовете си, за да подчертае синята си рокля с ажурни басти. Той мълчеше, като я оглеждаше критично. Най-накрая каза:

— Защо не си облече лилавата жилетка и шотландската пола?

— Така не съм ли добре?

— Добре си. Но с жилетката и полата си екстра!

— Добре! Добре! Да не спорим по това!

Тя отиде в стаята си. Когато се върна облечена, както той искаше, Никола̀ каза:

— Сега си прекрасна! Знаеш ли, ако не беше жена на Александър, щях да те ухажвам!

— Голям хитрец си! — отвърна тя, като избухна в смях. — Впрочем не си мой тип!

Като затваряше зад себе си вратата на апартамента, тя изпита странно чувство на собственост, на благоденствие и на почтеност. Това чувство бързо се изпари, защото Никола̀ я повлече по стълбите, като кряскаше:

— Тичай, за бога! Всичко ще пропуснем!

На улицата ги изненада пороен дъжд, но те продължиха да тичат чак до спирка „Боазиер“ на метрото. Влакът пристигна в момента, когато преминаха вратата на перона. Във вагона Франсоаз се отпусна запъхтяна върху пейката. Той остана прав до нея, като дишаше учестено и се усмихваше.

Когато излязоха отново навън, на авеню „Шанз-Елизе“ все още валеше. Пред вратата на киното под черна броня от трептящи чадъри имаше опашка. Последното представление започваше след десет минути. Те хладнокръвно застанаха на края на опашката. Никола̀ се доближи до Франсоаз, смъкна дъждобрана си и наметна своята и нейната глава.

— Ти хубаво тичаш — каза той. — Не ми се вярваше.

— Защо?

— Защото нямаш такъв вид… Ето! Хората излизат! Виж какви физиономии правят. Може би филмът не е хубав! Да попитаме?

— Какъвто и да е, много е късно, за да ходим другаде — каза Франсоаз.

Дъждът се засили.

— Ако стана прочут актьор, няма да правим опашка — каза Никола̀.

Искаше й се да му възрази шеговито, но си каза, че в света на киното и театъра най-големите успехи не са могли да бъдат предвидени и замълча. Никола̀ на първо място в афишите, Никола̀ — жънещ успехи, Никола̀ диктатор на модата за ентусиазираната младеж? Защо не? Опашката тръгна. Една дълга човешка верига шляпаше в локвите. На пет-шест редици пред Никола̀ едно момче се обръщаше към Франсоаз. Никола̀ го поздрави с небрежен жест.

— Това е Камюзо — каза той. — Един приятел от курса. Любопитен до немай-къде. Влязла си му в очите. Утре сигурно ще ме пита отдавна ли ходя с теб. Като му кажа, че си ми мащеха, няма никога да повярва! Ще трябва да се обзалагам с него, да!…

* * *

Брадати колонисти със светли очи слизаха от конете и започваха да приготвят бивак на върха на едно скалисто било. Огънят пламна под котлетата, една китара засвири под сурдинка. Никола̀ обърна глава към Франсоаз, която като че ли беше хипнотизирана от екрана. В смътната светлина от прожекционния апарат тя му се видя по-красива и по-загадъчна, отколкото обикновено. Никога досега не бе забелязал суровата чистота на нейния профил. Може би защото за първи път я гледаше с очи на мъж. В отсъствието на Александър тя му бе станала по-близка. Сега имаше чувството, че са една двойка с нея. Припомни си думите на баща си: „Франсоаз трябва да я опознаеш по-отблизо, за да я оцениш напълно… Най-мъдрите привидно жени са най-изумителните в интимността…“ В навечерието на заминаването си за Москва той му бе казал още: „Поверявам ти Франсоаз!“ Но очите му казваха: „Давам ти я!“ В това Никола̀ беше уверен. Ако стигнеше докрай с нея, Александър нямаше да се разсърди. Това необикновено положение трябваше да го подтикне към дързост. Но в момента той беше само объркан. Внимателно протегна дясната си ръка върху облегалото на съседния стол. После малко по малко плъзна ръката си към рамото на Франсоаз. Увлечена във филма, тя не мръдна. Никола̀ също стоеше неподвижен. С върха на пръстите си, които висяха, той почувствува топлото излъчване на една непозната плът. И не смееше да отиде по-далеч. Каза си, че дори тя да не беше жена на Александър, той би се двоумил дали да продължи. Едно момиче като Франсоаз не е за забавление в леглото, а за другар в живота. Навярно тя бе единственото същество в света, достойно за уважение. Обзе го неприятен страх при мисълта, че може да я обиди, да й направи лошо впечатление. Беше готов, на каквато и да е мръсотия, но не и на такава. Далеч от мислите, които занимаваха Никола̀ в тъмнината, тя продължаваше да гледа в екрана. Един колонист с пушка в ръка бдеше под лунната светлина, за да спят спокойно другарите му. Нищо не предсказваше приближаването на индианците. А всъщност те пълзяха като червен в мрака. Никола̀ бавно прибра ръката си. Човекът на пост падна заклан. Другите, събудени внезапно, откриват огън срещу нападателите. Ожесточението на битката освобождава Никола̀ от чувството на тревожен страх. За него опасността беше преминала. Той се отдръпна от Франсоаз.