Читать «Времето на продължителните дъждове» онлайн - страница 4

Господин Търл направи широк жест с ръка.

— Госпожице Хилгуд, това е Пустинният хотел на Джо Търл, работещ двайсет и шест часа в денонощието. Зелените гущери и кукувиците да бъдат така добри да се запишат на рецепцията, преди да се качат нагоре. Пренощувайте тук безплатно, а на сутринта ще свалим нашия форд от трупчетата и ще ви откараме до града.

Госпожица Хилгуд позволи да й помогнат да слезе. Колата изстена, сякаш протестираше срещу раздялата им. Тя внимателно затвори вратата с тихо изщракване.

— Един приятел си отиде, но другият е все още с мен. Господин Търл, ще бъдете ли тъй любезен да я внесете вътре?

— Нея ли, мадам?

— Простете, винаги мисля за вещите като за хора. Автомобилът беше мъж, предполагам, защото ме водеше насам-натам. Но арфата би трябвало да е жена, не мислите ли?

Тя кимна към задната седалка. Там, наклонен на фона на небето като нос на древен кожен кораб, разсичащ въздуха, се издигаше висок калъф.

— Господин Смит, помогнете — каза господин Търл.

Двамата развързаха огромния калъф и внимателно го понесоха.

— Какво има вътре? — викна господин Фремли отгоре.

Господин Смит се спъна. Госпожица Хилгуд ахна. Калъфът се олюля в ръцете на мъжете.

Отвътре се разнесе тих мелодичен звън.

Господин Фремли го чу. Това бе всичко, което искаше да знае. Със зяпнала уста гледаше как дамата и двамата мъже с приятелката в кутия бавно изчезват в обширната тераса долу.

— Внимателно! — възкликна господин Смит. — Някой проклет глупак е оставил багажа си тук… — Млъкна. — Някой проклет глупак? Та това съм аз!

Двамата мъже се спогледаха. Вече не се потяха. Отнякъде бе задухал нежен вятър, развяваше яките на ризите им и нежно разлистваше календара в прахта.

— Моят багаж… — каза господин Смит.

После всички влязоха вътре.

— Още вино, госпожице Хилгуд? Не са сервирали вино от години.

— Само капка, ако обичате.

Седяха на светлината на една-единствена свещ, която превръщаше стаята в пещ и изтръгваше пламъци от сребърните прибори и новия порцелан. Разговаряха, пиеха топло вино и се хранеха.

— Госпожице Хилгуд, разкажете за себе си.

— За себе си. През целия си живот бях толкова заета да тичам от Бетовен през Бах до Брамс, че не забелязах как навърших двайсет и девет. Следващия път, когато се огледах, бях на четиридесет. Вчера — на седемдесет и една. О, имаше мъже; но те се отказваха от пеенето на десет, а от летенето — на дванайсет. Винаги съм си мислила, че сме родени да летим по един или друг начин, и затова не можех да търпя мъже с цялото желязо на света в кръвта си. Така и не срещнах мъж, по-лек от четиристотин килограма. Минават край теб като катафалки с черните си делови костюми.

— И вие отлетяхте от тях, така ли?

— Само във въображението си, господин Търл. Трябваха ми шейсет години, за да направя решителната стъпка. През цялото време се държах за пикола, флейти и цигулки, защото те създават потоци във въздуха, нали разбирате, като потоците и реките на земята. Изследвах всеки приток и пробвах всеки пресноводен вятър от Хендел до тресавището на Щраус. Изминах дълъг път, преди да се озова тук.