Читать «Времето на продължителните дъждове» онлайн

Рей Бредбъри

Времето на продължителните дъждове

Хотелът стоеше като изсъхнала куха кост под самия център на пустинното небе и слънцето по цял ден напичаше покрива му. Цяла нощ споменът за жегата изпълваше стаите като призрак на стар горски пожар. Много след здрач, много след като светлината означава жега, светлините на постройката оставаха изключени. Обитателите предпочитаха да се движат слепешком по коридорите в непрестанното търсене на глътка прохладен въздух.

Тази вечер господин Търл, съдържателят, и единствените му гости господин Смит и господин Фремли, които приличаха и миришеха на древен съсухрен тютюн, останаха късно на дългата веранда. Люлееха се в скърцащите люлеещи се столове в тъмното, опитваха се по този начин да си правят вятър.

— Господин Търл…? Няма ли да е наистина хубаво… ако купите… някой ден… климатична инсталация…?

Господин Търл се полюля известно време със затворени очи.

— Нямам пари за такива неща, господин Смит.

Двамата стари пансионери се изчервиха; вече двайсет и една години не си бяха плащали сметката.

Възцари се дълго мълчание. Накрая господин Фремли въздъхна печално.

— А защо, защо не вземем просто да се откажем, да си съберем нещата, да се разкараме оттук, да се преместим в някой приличен град? Да сложим край на това потене и пържене в тази адска жега.

— Кой ще купи мъртъв хотел в призрачен град? — тихо отвърна господин Търл. — Не. Не, ще си останем тук и ще чакаме. Ще чакаме великия ден. Двайсет и девети януари.

Люлеенето бавно спря.

Двайсет и девети януари.

Единственият ден в годината, когато наистина се отприщваше и валеше.

— Не остава много за чакане. — Господин Смит погледна златния си часовник на верижка, който блестеше като топла лятна луна в дланта му. — След два часа и девет минути ще настъпи двайсет и девети януари. Само че не виждам абсолютно никакво облаче на небето.

— Откакто се помня, на двайсет и девети винаги вали! — Господин Търл млъкна, изненадан от това колко силно прозвуча собственият му глас. — А пък и да закъснее с един ден, няма да тръгна да дърпам Господ за шлифера.

Господин Фремли преглътна с мъка и погледът му обходи пустинните хълмове от изток до запад.

— Чудя се… дали отново няма да избухне някоя златна треска?

— Няма злато — отвърна господин Смит. — И нещо по-лошо — няма дъжд. Няма да има и утре, обзалагам се. Нито пък вдругиден и след това. Няма да вали до края на годината.

Тримата старци седяха и се взираха в ярката като слънце луна, която прогаряше дупка в неподвижното небе.

После столовете отново мъчително заскърцаха.