Читать «Времето на продължителните дъждове» онлайн - страница 5

— И как все пак решихте да напуснете? — попита господин Смит.

— Миналата седмица се огледах и си казах — погледни се, та ти летиш съвсем сама! Никой в Грийн Сити не го е грижа дали изобщо можеш да летиш, или пък до какви височини си способна да стигнеш. Винаги е дежурното „Чудесно, Бланш“, „Благодаря за рецитала на събранието, госпожице Х.“ Но никой не слушаше музиката наистина. А когато преди много време приказвах за Ню Йорк или Чикаго, всички ми се смееха. „Защо да бъдеш малко жабче в огромно блато, когато може да си най-голямата жаба в Грийн Сити!“ И така останах, докато онези, които ме съветваха по този начин, или се преселиха, или измряха, или пък и двете. Останалите са като със запушени уши. Миналата седмица се отърсих и си казах — чакай малко! Откога жабите имат криле?

— Значи пътувате на запад? — поинтересува се господин Търл.

— Може би. Ще свиря акомпанимент, или пък в някой от онези оркестри под открито небе. Само да е някъде, където да мога да свиря и да има поне един човек, който да ме чуе наистина…

Седяха в горещия мрак. Тя приключи, беше казала всичко, глупаво или не — и сега тихо се облегна в стола си.

Горе някой се изкашля.

Госпожица Хилгуд чу и стана.

На господин Фремли му трябваше време да разлепи клепачи и да различи очертанията на жената, навела се да остави подноса до разхвърляното му легло.

— За какво си говорите там долу?

— После ще дойда и ще ви разкажа дума по дума — рече госпожица Хилгуд. — А сега яжте. Салатата е чудесна. — Тя се обърна да излезе.

— Ще останете ли? — побърза да я попита той.

Тя спря на прага и се опита да разчете в тъмнината изражението на потното му лице. Той също не можеше да види очите и устата й. Тя се задържа малко, без да каже нищо, после слезе долу.

— Сигурно не ме е чула — каза господин Фремли.

Но знаеше, че го е чула.

Госпожица Хилгуд пресече фоайето и се засуети с ключалките на изправения кожен калъф.

— Трябва да платя за вечерята.

— Заведението черпи — отвърна господин Търл.

— Трябва да платя — отсече тя и отвори калъфа.

Внезапно проблесна злато.

Двамата мъже се размърдаха на местата си. Присвиха очи към дребната възрастна жена край огромния инструмент с форма на сърце, който се издигаше над нея с блестящата кръгла колона в края, върху която спокойно гръцко лице с очи като на антилопа се взираше в тях тъй ведро, както и самата госпожица Хилгуд.

Мъжете размениха бързи стреснати погледи, сякаш се бяха досетили какво може да последва. Скочиха от столовете, забързаха задъхано през фоайето и седнаха на ръба на горещия кадифен диван, заизбърсваха лицата си с мокри кърпи.

Госпожица Хилгуд придърпа един стол, нежно отпусна златната арфа на рамото си и постави ръце върху струните.

Господин Търл пое глътка огнен въздух и зачака.

Внезапно задуха пустинен вятър и разлюля столовете на верандата като лодки в езеро.

— Какво става там долу? — запротестира господин Фремли от стаята си.

И тогава госпожица Хилгуд раздвижи ръцете си.

Движението започна в дъга от самото рамо и пръстите й пробягаха по простия тапет от струни към слепия и прекрасен поглед на гръцката богиня на колоната, после се върнаха обратно. Тя поспря за миг и остави звуците да се понесат в нажежения въздух на фоайето и да изпълнят всички празни стаи.