Читать «Врагът сред нас» онлайн - страница 31

Мухтар отмести Фарахани от себе си и го бутна към вече напълно разтворените врати. Ашани се изправи и предпазливо пристъпи напред. Мозъкът продължаваше да му подава сигнали, че нещо не е наред. В съзнанието му още отекваше ужасното подобно на стон скърцане. Подобно на мъгла, надигнала се от океана, пред вратите се вдигна гъст облак прах и закри всичко. В главата му забиха тревожни камбани, щом започна да осъзнава какво се случваше. Бе чул същото това скърцане преди много години, когато беше участвал в тайна операция срещу иракска нефтена платформа. Така скърцаше стоманата, когато се огъваше и чупеше.

Фарахани изтича навън и тутакси изчезна от погледа им. Само викът му отекна отдолу. Мухтар го последва на секундата. Последвалата реакция на Ашани беше по-скоро импулсивна, отколкото продиктувана от съзнателно решение. Той сграбчи терориста за ризата. Онзи увисна с единия крак във въздуха. Ашани бавно го издърпа обратно в асансьора и почти веднага след това съжали за стореното. А ако Ашани имаше и най-смътна представа за проблемите, които Мухтар щеше да му създаде в последвалите няколко седмици, той на мига би го бутнал в бездната към неговата смърт.

9.

Атланта, Джорджия

Рап се загледа през илюминатора на „Гълфстрийма“, докато самолетът спусна колесника си. Ривера взе дланта му в нейната, което той прие за добър знак предвид факта, че беше мълчала почти цяла сутрин. Рап не можеше да се похвали с безпроблемни отношения с жените. Сигурен беше, че ако отидеше при психоаналитик, той щеше да сложи край на трудностите му за няколко минути. А може би и по-бързо. Баща му беше починал от сърдечен удар, когато той беше малък, момичето на сърцето му от гимназията загина в трагедията над Локърби, а жена му беше убита само преди две години. Като се прибавеше и вродената му недоверчивост към хората и се получаваше характер, присъщ на закоравял ерген. И тъй като си беше реалист, Рап би трябвало да намери утеха в мисълта, че е по-добре да си остане сам. Той обаче не намираше утеха. В живота му сякаш беше зейнала огромна дупка. С времето все повече се уморяваше от самотата и уединението. Не толкова от работата, към която продължаваше да подхожда все така ентусиазирано и страстно. По-скоро от влиянието на професията върху личния му живот.

Ривера обаче му даваше надежда. Да, южняшкият й темперамент се проявяваше често и тя си показваше зъбите дори и за най-дребните неща, но тази жена имаше чувство за мярка и, което беше по-важното, чувство за дълг и жертвоготовност. Това беше нещо, което Ана никога не можа да разбере. Жена му претендираше, че знае защо той върши тази работа. В действителност обаче нейната професия беше много по-различна и нямаше как да го знае в пълна степен. Тя работеше като репортер, а той като секретен оперативен офицер от ЦРУ. Тя искрено вярваше, че медиите имат право да знаят всичко, което става в правителството и властта. Той на свой ред беше твърдо убеден, че има неща, които цивилизованото гражданско общество е по-добре да не знае. Ако се бяха подложили на някой от онези предбрачни тестове, щяха да се провалят с гръм и трясък. Но дори и това нямаше да ги спре. Те бяха лудо влюбени един в друг и не минаваше и ден, в който той да не копнееше отново да я подържи в прегръдката си.