Читать «Врагът сред нас» онлайн - страница 127

— Какви мъже? Никого не виждам. — Генералът се обърна и се насочи обратно към „Хамъра“ си. — Преди да се качи, се провикна зад гърба си: — Ако ти трябва нещо, само кажи.

Секунди след като генералът потегли, пристигна Стилуел с кюрдите. Рап нареди на войниците да оставят на земята носилките и оттам ги поеха кюрдите. Колкото по-малко американски военни станеха свидетели на това, толкова по-добре. Рап и Стилуел влязоха във фургона с кабинетите и приемната.

— Имаш ли фотоапарат? — попита Рап.

— Полароид или цифров?

— Полароид.

Стилуел влезе в кабинета си и донесе фотоапарата.

— Нещо друго?

Мич провери дали фотоапаратът беше зареден.

— Да… разбери къде са телата.

— Кои тела?

— Онези, за които питах капитана от групата за бързо реагиране… — Той щракна с пръсти и се помъчи да се сети името.

— Капитан Дженсън.

— Да, същия. Казах му, че искам да докара телата тук, за да можем да ги идентифицираме. Погрижи се да ги донесат.

— Защо не в моргата на базата? — объркан попита Стилуел.

— Тук… право тук. Искам да ги съблекат чисто голи и да ги хвърлят в най-голямата килия, с която разполагате. Искам всяка педя на пода затрупана с трупове.

— Сериозно ли говориш? — попита го намръщен Стилуел.

— Да! — извика Рап.

Стилуел леко се стресна и отстъпи назад.

— Нещо друго?

Рап вече беше тръгнал към вратата. Спря се и го попита:

— Какви саундтракове би ми предложил, за да помогнем на момчетата да се размекнат?

Стилуел вдигна очи към тавана и изреди по памет:

— „Обичам те, Барни, ти обичаш мен“, „Макарена“, онази досадна песен на Нели Фуртадо, много хеви метъл… малко Бари Манилоу, който лично аз смятам, че не струва. Той е музикален гений, но…

— Не! — изкрещя Рап. — Имам предвид саундтракове, записи на измъчвани хора… крясъци, писъци, скимтене, умоляване за живота. Не ти искам сладникавия „Барни“. Нямам цяла седмица да се занимавам с тези негодници.

— О… извинявай. Да, имаме няколко такива записа.

— Пусни един. — Рап излезе от кабинета и прекоси площадката пред фургоните. Контейнерите-помещения за разпити се намираха до един огромен бежов хангар. Те бяха поставени един до друг и покрити с три пласта чували с пясък. Открити бяха само вратата и климатикът. Рап влезе вътре и мина покрай малко бюро и табло с монитори от наблюдателни камери. Дванайсет екрана с диагонал двайсет и пет сантиметра. По един за всяка килия. На бюрото седеше мъж в джинси и тениска. Беше вдигнал краката си и четеше списание.

Рап се спря и посочи мониторите.

— Записвате ли какво се случва в килиите?

— Непрекъснато. Двайсет и четири часа, седем дни в седмицата. Разпореждане на Конгреса, заслуга на „Абу Гариб“.

— Страхотно — изръмжа Рап. — Записите на хард диска ли се съхраняват?

Мъжът погледна към компютъра на пода.

— Да.

— Извини ме за малко.

Рап се приближи до компютъра и изтръгна всичките свързани към него кабели.

— Хей, нямаш право. Това е против…

Преди онзи да е довършил, Рап го сграбчи под мишницата и го вдигна от стола.

— Я вземи си почини.

След тези думи го избута навън и се запъти към килиите. По средата по дължината на трите контейнера бяха изрязани отвори, като по този начин се образуваше нещо като коридор. От всяка от страните на коридора бяха оборудвани по шест килии. Всички врати и стени бяха стоманени, с дебелина един сантиметър, със звукоизолираща пяна по средата. Рап се натъкна на единия от кюрдите в коридора и го попита къде е пленникът, за когото предполагаха, че е някакъв водач. Кюрдът му посочи последната килия вляво. Мич отиде до вратата и погледна през шпионката. Мъжът лежеше на носилката, поставена по средата на килията. Мич отключи бравата, влезе в килията и застана до него. После се наведе и рязко смъкна качулката от главата му.