Читать «Врагът на моя враг» онлайн - страница 99

На паркинга Ребус се самовъзнагради за успеха с още едно кафе и цигара. Не беше толкова сигурно дали госпожица Греъм ще успее да приготви всичко до вечерта, но беше убеден, че ще се постарае. А какво повече може да очаква човек от другите?

Проведе още един телефонен разговор: този път със Специалния отдел в Лондон. Поиска да го свържат с Абърнети.

— Свързвам ви веднага.

Някой вдигна слушалката и изсумтя в нея вместо поздрав.

— Абърнети? — Другият на края на линията преглътна течност и гласът се проясни.

— Няма го тук. С нещо да помогна?

— Трябва да говоря лично с него. Важно е.

— Щом е толкова спешно, ще се свържа с него по пейджъра…

— Говори инспектор Ребус от полицията на Лодиан и Бръдърс.

— О, да, разбира се. Вие какво — да не сте го загубил някъде?

Ребус събра озадачено вежди. Постара се да вложи в гласа си фалшива хумористична нотка.

— Знаете какъв дявол е тоя Абърнети, нали?

Ново изсумтяване отсреща.

— Има си хас!

— Всякакъв вид помощ е добре дошла.

— А… е, добре. Дай си телефонния номер. Ще му предам да се обади.

„Да не сте го загубил някъде?“ Какво значи това?

— Наистина ли нямате представа къде може да е?

— Това е вашият град, приятелю. Отгатнете сам.

„Тук е. Някъде наблизо“ — помисли Ребус.

— В негово отсъствие в офиса сигурно е много по-спокойно.

На другия край на линията се разнесе смях и се чу щракване на запалка: човекът палеше цигара. Последва продължително издишане на дим.

— Изглежда, е в нещо като отпуска, знам ли го. Задръжте си го там, колкото ви душа иска.

— Откога се радвате на отсъствието му?

Последва дълга пауза и Ребус усети осезаема промяна на атмосферата.

— Как беше името ти?

— Детектив-инспектор Ребус. Попитах само кога е тръгнал от Лондон.

— Днес сутринта, веднага щом чу новината. Кажи сега каква ми е печалбата? Кола или домакинската количка?

Ребус се разсмя.

— Извинявай, беше обикновено любопитство.

— Ето, това вече ще му го предам със сигурност. — Смях, последван от монотонната песен на освободената линия.

* * *

Късно следобед Ребус пак се обади на телефонната компания, после отново опита късмета си с телефона на Леви. Този път отговори женски глас.

— Добър ден, госпожо Леви. Казвам се Джон Ребус. Ще мога ли да разменя няколко думи със съпруга ви?

— Искате да кажете с баща ми.

— О, извинявам се. Той там ли е?

— Не.

— Да знаете кога…

— Не знам. — Гневен глас. — Аз съм само чистачка и готвачка тук! Като че ли нямам свой собствен живот… — Дойде на себе си и отприщеният поток от оплаквания внезапно пресъхна. — Извинявайте, господин, ъ-ъ-ъ…

— Ребус.

— Никога не казва за колко време заминава и… това ме разстройва!

— Кога тръгна?

— Няма го вече почти две седмици. Звъни през два-три дни и пита само дали има поща, или дали някой го е търсил. Ако имам късмет, може да се сети да прибави и „как си“.

— А как сте наистина?

Усети усмивка в гласа й.

— Ясно, знам. Държа се, като че ли съм му майка.

— Бащите са… — Ребус заби невиждащ поглед в бюрото си — живеят си безметежно, убедени, че с дъщерите всичко е наред. Докато нещо някъде не се пропука. Докато те самите не разсеят блажената заблуда.