Читать «Врагът на моя враг» онлайн - страница 99
Иън Ранкин
На паркинга Ребус се самовъзнагради за успеха с още едно кафе и цигара. Не беше толкова сигурно дали госпожица Греъм ще успее да приготви всичко до вечерта, но беше убеден, че ще се постарае. А какво повече може да очаква човек от другите?
Проведе още един телефонен разговор: този път със Специалния отдел в Лондон. Поиска да го свържат с Абърнети.
— Свързвам ви веднага.
Някой вдигна слушалката и изсумтя в нея вместо поздрав.
— Абърнети? — Другият на края на линията преглътна течност и гласът се проясни.
— Няма го тук. С нещо да помогна?
— Трябва да говоря лично с него. Важно е.
— Щом е толкова спешно, ще се свържа с него по пейджъра…
— Говори инспектор Ребус от полицията на Лодиан и Бръдърс.
— О, да, разбира се. Вие какво — да не сте го загубил някъде?
Ребус събра озадачено вежди. Постара се да вложи в гласа си фалшива хумористична нотка.
— Знаете какъв дявол е тоя Абърнети, нали?
Ново изсумтяване отсреща.
— Има си хас!
— Всякакъв вид помощ е добре дошла.
— А… е, добре. Дай си телефонния номер. Ще му предам да се обади.
„Да не сте го загубил някъде?“ Какво значи това?
— Наистина ли нямате представа къде може да е?
— Това е вашият град, приятелю. Отгатнете сам.
„Тук е. Някъде наблизо“ — помисли Ребус.
— В негово отсъствие в офиса сигурно е много по-спокойно.
На другия край на линията се разнесе смях и се чу щракване на запалка: човекът палеше цигара. Последва продължително издишане на дим.
— Изглежда, е в нещо като отпуска, знам ли го. Задръжте си го там, колкото ви душа иска.
— Откога се радвате на отсъствието му?
Последва дълга пауза и Ребус усети осезаема промяна на атмосферата.
— Как беше името ти?
— Детектив-инспектор Ребус. Попитах само кога е тръгнал от Лондон.
— Днес сутринта, веднага щом чу новината. Кажи сега каква ми е печалбата? Кола или домакинската количка?
Ребус се разсмя.
— Извинявай, беше обикновено любопитство.
— Ето, това вече ще му го предам със сигурност. — Смях, последван от монотонната песен на освободената линия.
* * *
Късно следобед Ребус пак се обади на телефонната компания, после отново опита късмета си с телефона на Леви. Този път отговори женски глас.
— Добър ден, госпожо Леви. Казвам се Джон Ребус. Ще мога ли да разменя няколко думи със съпруга ви?
— Искате да кажете с баща ми.
— О, извинявам се. Той там ли е?
— Не.
— Да знаете кога…
— Не знам. — Гневен глас. — Аз съм само чистачка и готвачка тук! Като че ли нямам свой собствен живот… — Дойде на себе си и отприщеният поток от оплаквания внезапно пресъхна. — Извинявайте, господин, ъ-ъ-ъ…
— Ребус.
— Никога не казва за колко време заминава и… това ме разстройва!
— Кога тръгна?
— Няма го вече почти две седмици. Звъни през два-три дни и пита само дали има поща, или дали някой го е търсил. Ако имам късмет, може да се сети да прибави и „как си“.
— А как сте наистина?
Усети усмивка в гласа й.
— Ясно, знам. Държа се, като че ли съм му майка.
— Бащите са… — Ребус заби невиждащ поглед в бюрото си — живеят си безметежно, убедени, че с дъщерите всичко е наред. Докато нещо някъде не се пропука. Докато те самите не разсеят блажената заблуда.