Читать «Врагът на моя враг» онлайн - страница 101

* * *

Тя дойде с него. Болницата на Сами, но друго отделение. Никак не му се искаше да се сблъска с Рона точно сега. Заразен със СПИН… нищо чудно да му забрани да се приближава до леглото на Сами!

Чакалнята светеше от чистота. Стените не се виждаха от информационни табла, а масите — от листовки.

— Трябва да призная, че за колония на прокажени обстановката е доста сносна.

Пейшънс замълча. В чакалнята нямаше други хора. Човек от рецепцията го беше приел, после излезе сестра и записа някои подробности, а сега се отвори друга врата.

— Господин Ребус?

В рамката на вратата стоеше стройна, слаба жена, вероятно доктор Джоунс. Станаха, хванати за ръце, и тръгнаха към нея. Но на половината път Ребус се завъртя на пети и излезе от чакалнята. Пейшънс го настигна едва извън болницата.

— Не искам да зная истината.

— Но, Джон…

— Пейшънс, хайде да не правим от мухата слон. Върху мен пръсна малко кръв и толкова.

Тя не изглеждаше убедена от думите му.

— Трябва да се подложиш на този тест.

— Хубаво… Само че някой друг път, а?

* * *

Върна се на „Ардън Стрийт“ в един часа след полунощ. Вечерята с Пейшънс не се състоя; вместо това се върнаха в болницата и поседяха с Рона. Ребус сключи мълчалив договор с Оня, Големия: „Върнеш ли Сами към живота, ще зарежа пиенето завинаги!“ Закарал бе Пейшънс до дома й. На раздяла тя пак го помоли:

— Направи теста. Събери сили и го направи.

Докато заключваше колата, пред него изскочи неясна фигура.

— Господин Ребус, май не сме се виждали доста отдавна.

Остра брадичка, криви зъби, астматично дишане. Невестулката, човек на Кафърти. Облечен бе като просяк — чудесен камуфлаж за ролята му в живота: той бе очите и ушите на Кафърти на улицата.

— Трябва да поговорим — продължи Невестулката с ръце в джобовете на сако от туид, шито за човек, най-малко с двайсетина сантиметра по-висок от него. Погледът му бе отправен към входната врата.

— Не и в моя апартамент — отвърна Ребус. Някои неща бяха все пак дълбоко лични.

— Много е студено.

Ребус поклати глава, Невестулката подсмъркна силно и се примири.

— Нападение ли е? — каза той.

— Да — отвърна Ребус.

— Искали са я мъртва, а?

— Не знам. Може.

— Отпада. Един професионалист няма да се прецака така.

— В такъв случай е било предупреждение.

— Трябват ми записките от следствието.

— Невъзможно.

Невестулката сви рамене.

— Не потърси ли ти помощ от господин Кафърти? Или съм объркал нещо конците?

— Не мога да дам записките. Но ще преразкажа основното.

— Давай.

— „Роувър“-600, открадната на „Джордж Стрийт“ онзи следобед. Изоставили са я до гробището Пиърсхил. Свили са касетофона и няколко касетки. Не може да се твърди със сигурност дали крадецът на колата и на касетофона с касетките е един и същ човек.

— Крадци на дребно.

— Вероятно.

Невестулката се замисли.

— Ако е предупреждение… шофьорът трябва да е виртуоз.

— Сигурно — съгласи се Ребус.

— Не е от нашите… Не са останали много такива. „Роувър“-600, а? Цвят?

— Зелена.

— Задигнали са я от „Джордж Стрийт“, така ли?

Ребус кимна.

— Благодаря. — Невестулката си тръгна, но се обърна и добави: — Ще ми бъде приятно да работим пак заедно, господин Ребус.