Читать «Врагът на моя враг» онлайн - страница 101
Иън Ранкин
* * *
Тя дойде с него. Болницата на Сами, но друго отделение. Никак не му се искаше да се сблъска с Рона точно сега. Заразен със СПИН… нищо чудно да му забрани да се приближава до леглото на Сами!
Чакалнята светеше от чистота. Стените не се виждаха от информационни табла, а масите — от листовки.
— Трябва да призная, че за колония на прокажени обстановката е доста сносна.
Пейшънс замълча. В чакалнята нямаше други хора. Човек от рецепцията го беше приел, после излезе сестра и записа някои подробности, а сега се отвори друга врата.
— Господин Ребус?
В рамката на вратата стоеше стройна, слаба жена, вероятно доктор Джоунс. Станаха, хванати за ръце, и тръгнаха към нея. Но на половината път Ребус се завъртя на пети и излезе от чакалнята. Пейшънс го настигна едва извън болницата.
— Не искам да зная истината.
— Но, Джон…
— Пейшънс, хайде да не правим от мухата слон. Върху мен пръсна малко кръв и толкова.
Тя не изглеждаше убедена от думите му.
— Трябва да се подложиш на този тест.
— Хубаво… Само че някой друг път, а?
* * *
Върна се на „Ардън Стрийт“ в един часа след полунощ. Вечерята с Пейшънс не се състоя; вместо това се върнаха в болницата и поседяха с Рона. Ребус сключи мълчалив договор с Оня, Големия: „Върнеш ли Сами към живота, ще зарежа пиенето завинаги!“ Закарал бе Пейшънс до дома й. На раздяла тя пак го помоли:
— Направи теста. Събери сили и го направи.
Докато заключваше колата, пред него изскочи неясна фигура.
— Господин Ребус, май не сме се виждали доста отдавна.
Остра брадичка, криви зъби, астматично дишане. Невестулката, човек на Кафърти. Облечен бе като просяк — чудесен камуфлаж за ролята му в живота: той бе очите и ушите на Кафърти на улицата.
— Трябва да поговорим — продължи Невестулката с ръце в джобовете на сако от туид, шито за човек, най-малко с двайсетина сантиметра по-висок от него. Погледът му бе отправен към входната врата.
— Не и в моя апартамент — отвърна Ребус. Някои неща бяха все пак дълбоко лични.
— Много е студено.
Ребус поклати глава, Невестулката подсмъркна силно и се примири.
— Нападение ли е? — каза той.
— Да — отвърна Ребус.
— Искали са я мъртва, а?
— Не знам. Може.
— Отпада. Един професионалист няма да се прецака така.
— В такъв случай е било предупреждение.
— Трябват ми записките от следствието.
— Невъзможно.
Невестулката сви рамене.
— Не потърси ли ти помощ от господин Кафърти? Или съм объркал нещо конците?
— Не мога да дам записките. Но ще преразкажа основното.
— Давай.
— „Роувър“-600, открадната на „Джордж Стрийт“ онзи следобед. Изоставили са я до гробището Пиърсхил. Свили са касетофона и няколко касетки. Не може да се твърди със сигурност дали крадецът на колата и на касетофона с касетките е един и същ човек.
— Крадци на дребно.
— Вероятно.
Невестулката се замисли.
— Ако е предупреждение… шофьорът трябва да е виртуоз.
— Сигурно — съгласи се Ребус.
— Не е от нашите… Не са останали много такива. „Роувър“-600, а? Цвят?
— Зелена.
— Задигнали са я от „Джордж Стрийт“, така ли?
Ребус кимна.
— Благодаря. — Невестулката си тръгна, но се обърна и добави: — Ще ми бъде приятно да работим пак заедно, господин Ребус.