Читать «Врагът на моя враг» онлайн - страница 97

Емерсън, Лейк и Палмър: „Ти все още разпалваш жаравата у мен“.

Ребус се върна леко замаян в стаята на Сами. Но това не бе вече „стаята на Сами“. Сега там имаше и друга пациентка. Уведомиха го, че поради недостиг на стаи и съкращения това се случвало от време на време. Жената дишаше тежко: или още в упойка, или в безсъзнание. Ребус седна на стола на Пейшънс.

— Имам съобщение за теб от доктор Морисън — обади се Рона.

— Как изглежда в домашна обстановка?

— Нямам понятие. Иска си фланелката.

Оня таласъм с косата… Ребус взе плюшеното мече Па Брун и несъзнателно го запрехвърля в ръце. Мълчаха, докато Рона не се раздвижи на стола си.

— Пейшънс е наистина чудесна.

— Добре си побъбрихте, нали? — Изчака я да кимне и добави: — Обясни ли й какъв прекрасен съпруг бях?

— Луд си, ако я зарежеш.

— Здравият разум никога не се е числил към достойнствата ми.

— Навремето разпознаваше стойностното нещо, щом го видеше.

— Бедата е, че никога не го виждам, когато се погледна в огледалото.

— Какво виждаш там?

Задържа за миг погледа й.

— Най-често едно голямо нищо.

* * *

По-късно си позволиха малка почивка и се отправиха към колата.

— Знаеш ли? Мисля, че я загубих. — Рона въздъхна някак примирено.

— За какво говориш?

— За Сами. Загубих я. Тя се върна тук — върна се при теб.

— Виждаме се много рядко, Рона.

— Но тя е тук, в Единбург. Нима не разбираш? Тя има нужда от теб, не от мен. — Ръцете й затърсиха кърпичка. Стоеше до нея и напразно търсеше думи на утеха. Всяка дума на съчувствие му изглеждаше пуста и лишена от съдържание, още едно изтъркано клише. Докосна шията й отзад, разтри я. Тя отпусна глава и не се отдръпна. Масаж за отпускане: често го правеха в началото… Към края вече не бе намирал време дори за просто ръкостискане.

— Не зная защо Сами се върна тук, Рона — промълви той. — Но не мисля, че става въпрос за бягство, и не смятам, че решението й да дойде тук има нещо общо с мен.

Край тях притичаха няколко сестри с професионално угрижен израз.

— Трябва да се връщам. — Рона прокара ръка по лицето си, нахлузваше пак маската на фалшиво спокойствие.

Ребус я придружи до стаята. Целуна нежно Сами и усети топлия й дъх на бузата си.

— Събуди се, Сами — примоли й се той. — Не можеш да стоиш вечно в леглото. Хайде, време е за ставане!

Никаква реакция, никакво потрепване. Погълната от чужд, неведом свят, Сами не го чуваше.

Обърна се и излезе от стаята, навел отчаяно глава.

17.

Давид Леви беше напуснал Единбург: нямаше го в хотел „Роксбъро“. Ребус се възползва от единствената открита възможност: позвъни от службата в бюрото за разследване на военни престъпления в Тел Авив и помоли да го свържат със Соломон Майерлинк. Не го откриха, но Ребус се представи и обясни, че иска да разговаря с него по въпрос от особена важност. Разбраха го и продиктуваха домашния му телефон.

— Нещо ново за Линцстек, инспекторе? — прозвуча явно простуденият глас на Майерлинк.

— В известен смисъл, да. Мъртъв е.

Кратко мълчание и въздишка.

— Много жалко.

— Така ли?

— Умират хора, а с тях умира и късче от историята. Надявахме се да се срещнем с него в съда. Мъртъв, той е безмълвен и без значение за нас. — Майерлинк замълча за миг. — Предполагам, че това слага край на разследванията ви, нали?