Читать «Врагът на моя враг» онлайн - страница 96

— Чудесно. За кой доктор говорим?

— Доктор Стафорд. Току-що се е завърнал от отпуска.

— Не мога да запомня всички тук — потърка чело той.

— Вижте — обади се Пейшънс, поглеждайки часовника си, — наистина трябва да тръгвам. Вие двамата имате достатъчно…

— Постой — възпря я Ребус.

— Закъснявам за среща. — Стана. — Радвам се, че се запознахме, Рона.

— Благодаря, Пейшънс. — Стиснаха ръце с известна неловкост, но в следващия миг и Рона се изправи, двете жени се прегърнаха и неловкостта изчезна. — Благодаря ти, че дойде.

Пейшънс се обърна към Ребус. Кожата й като че ли излъчваше мека светлина. Ухаеше на любимия си парфюм, но бе сменила прическата си. „Изглежда чудесно“ — помисли той.

— И аз ти благодаря — обади се Ребус.

— Тя е на път да се оправи, Джон. — Пейшънс взе ръката му в своята, наклони се към него и го целуна леко по бузата. Рона ги гледаше.

— Джон — предложи тя, — изпрати Пейшънс до изхода.

— Не, няма нужда.

— Ще те изпратя — прекъсна я Ребус.

Двамата излязоха от стаята заедно и мълчаливо заслизаха по стълбата. Първа заговори Пейшънс:

— Чудесна е, нали?

— Рона ли?

— Да.

Ребус се замисли за малко.

— Страхотна е. Виждала ли си любовника й?

— Върнал се е в Лондон. Аз… предложих й да се премести при мен. Тези хотели са…

— Добра идея — прекъсна я той с уморена усмивка. — Ако поканиш и брат ми, комплектът става пълен.

Пейшънс се усмихна смутено.

— Изглежда, като че ли нарочно ви събирам…

— Покровителка на нещастни фамилии.

Тя се обърна към него и докосна рамото му. Стояха пред главния вход на болницата.

— Джон, искрено съжалявам за случилото се със Сами… Ако има нужда от нещо, само кажи.

— Да, разбира се… Благодаря, Пейшънс.

Тя поклати глава.

— Ти предпочиташ да се гърчиш в самота, Джон. И да умираш, няма да потропаш за помощ, където и да било. Чакаш другите сами да се сетят. — Тя въздъхна. — Не мога да повярвам, че го казвам, но ти наистина ми липсваш. Вероятно заради това поканих Сами у дома. След като не можех да съм с теб, исках поне да съм с някой твой близък. Боже мой, какви ги говоря. Тук му е мястото да заявиш надуто, че не ме заслужаваш. Ще го кажеш ли?

— Познаваш сценария, браво. — Отдръпна се малко от нея, за да може да я погледне в лицето. — И ти ми липсваш, Пейшънс — призна простичко той.

Всички ония нощи пред плота в бара или на стария фотьойл вкъщи, дългите безцелни нощни пътувания, за да заглуши чувството на безпокойство. Пускаше едновременно телевизора и уредбата, но апартаментът му пак оставаше мъчително празен. Опитваше се да чете книги, но на десетата страница се беше улавял, че не помни нищо от прочетеното. Стоеше до прозореца в тъмното си жилище, взрян в прозорците оттатък улицата, опитвайки се безуспешно да си представи спокойния живот зад тях.

Защото не беше с нея.

Прегърнаха се мълчаливо и останаха така няколко мига.

— Ще закъснееш — промълви той.

— Господи, Джон, какво ще правим?

— Да опитаме ли пак?

— Звучи като начало на нещо.

— Довечера в девет при Марио? — Пейшънс кимна и те отново сляха устни. На сбогуване стисна силно ръката й. Тя не откъсна поглед от него, докато излизаше.