Читать «Врагът на моя враг» онлайн - страница 95

— Никога не съм се чувствал наясно с миналото — беше казал веднъж Линц. Странно, Ребус възприемаше по същия начин настоящето.

Джоан Тей живееше в Колинтън. Нова къща-близнак с три спални и нова кола шевролет „Меркюри“, паркирана на входната алея.

— Прекалено голяма е за мен — обясни тя. — Ще се наложи да я продам.

Не стана ясно какво точно имаше предвид — къщата или колата. Ребус отклони поканата за чай и се настани на един от столовете във претъпканата всекидневна: всяка плоска повърхност бе заета с разни джунджурийки. Джоан беше все още в траур: черна пола и блуза, тъмни сенки под очите. Разпитвал я беше в началото на следствието.

— Още не мога да разбера защо го направи — въздъхна тя. Не искаше да признае — да допусне дори! — че смъртта на съпруга й може и да не е самоубийство.

Но и патологът, и съдебно-медицинската експертиза бяха поставили версията за самоубийство под силно съмнение.

— Чували ли сте за човек на име Томи Телфорд?

— Не беше ли собственик на нощен клуб? Гевин ме е водил веднъж там.

— Гевин го е познавал, така ли?

— Така излиза.

Нямаше място за съмнение: господин Сладкият нямаше да посмее да разположи количката си с хот-дог или фургона със сладолед пред владенията на Телфорд без разрешение. А последното положително бе свързано с някакъв род заплащане. Процент от печалбата… или услуга.

— Разбирам, че последната седмица от живота си Гевин е бил много зает — продължи Ребус.

— Работеше денонощно.

— И денем, и нощем ли? — Тя кимна. — Времето беше отвратително оная последна седмица.

— Знам. Дърво и камък се пукат от студ навън или пороен дъжд вали, а той продава сладолед! Питала съм го: „Къде ще намериш достатъчно луди да купуват сладолед в такова време?“ Но кой да ме чуе? Висеше с часове навън.

Ребус се размърда в стола си.

— Споменавал ли е за организацията за подпомагане на бивши затворници, госпожо Тей?

— Някаква жена го посети… рижа такава.

— Мей Кръмли?

Тя сви рамене, вторачена в мигащата светлина на изкуствения огън в камината. После отново му предложи чай. Ребус поклати отрицателно глава и си тръгна. На излизане почука с пръст по две от фигурките.

* * *

По коридорите на болницата цареше спокойствие. В стаята на Сами бяха вкарали второ легло: жена на средна възраст с бинтована глава. Ръцете й лежаха върху завивката, на едната й китка беше прикрепен бял номер. Свързана бе с някаква сложна апаратура.

До леглото на Сами седяха две жени: Рона и Пейшънс Ейткън. Не бе виждал Пейшънс от векове. Двете жени разговаряха шепнешком, доближили глави, но замълчаха веднага щом влезе. Придърпа свободен стол до Пейшънс и седна. Тя протегна ръка и стисна топло неговата.

— Здравей, Джон.

Усмихна й се и запита Рона:

— Как е тя?

— Специалистът твърди, че последните резултати са много обнадеждаващи.

— Какво означава това?

— Има мозъчна активност. Не е в дълбока кома.

— Това само негово мнение ли е?

— Сами ще се оправи, Джон.

Очите й бяха зачервени, стискаше в ръка носна кърпичка.