Читать «Врагът на моя враг» онлайн - страница 94

Хоган кимна.

— И не забравяй да ми дадеш копие от записките си. Имаш ли и други задължения?

— Боби, ако времето беше пари, досега да съм задлъжнял на всички кредитори в града.

* * *

По мобифона се обади началничката на Сами, Мей Кръмли.

— Вече мислех, че сте ме забравила — започна Ребус.

— Само бях прецизна и методична, инспекторе. Очаквахте от мен точно това, нали? — Ребус спря на червен светофар. — Посетих Сами. Има ли някакви развития?

— Не може да се каже. Говорихте с клиентите й, така ли?

— Точно така. Всички до един са дълбоко огорчени и изненадани. Съжалявам, че трябва да ви разочаровам.

— Защо смятате, че ще се разочаровам?

— Сами е в добри отношения с тях и никой не й желае злото.

— А какво ще кажете за някой, отказал да общува с нея?

Кръмли се поколеба:

— Имаше такъв… подхвърлят му, че баща й е полицейски инспектор и той отказва контакти с нея.

— Името му?

— Не е той.

— Защо?

— Самоуби се. Казваше се Гевин Тей. Продаваше сладолед с фургон.

Ребус й благодари за обаждането и затвори. Ако някой се бе опитал да убие Сами, възникваше въпросът: „Защо?“ Ребус разследваше случая Линц; Нед Фарлоу вървеше по следите му. Ребус на два пъти се бе изправял срещу Телфорд; Нед пишеше книга за организираната престъпност. А Кандис? Възможно ли е да е изпуснала нещо пред Сами… нещо, което би представлявало заплаха за Телфорд или дори за господин Розовия? Само предположения и нищо повече. Ясно беше едно: Томи Телфорд държеше палмата на първенството в този списък — при това той бе не само най-вероятният, но и най-жестокият главорез от всички изброени. Поне така го възприемаше Ребус сега. Спомни си първата им среща и същността на казаното тогава от младия гангстер: „Ето я сладостта на играта. Претърпиш ли крах, винаги можеш да започнеш отново. В действителния живот не е така лесно.“ По онова време това бе прозвучало като самохвалство — представление за обкръжението от мутри. Сега обаче от тези думи се надигаше страховитата сянка на реалната заплаха.

А ето ти го сега и господин Сладкият, свързващ Сами с Телфорд.

Сладкият беше работил пред клубовете на Телфорд; същият господин беше отблъснал Сами. Налагаше се разговор с вдовицата.

Имаше само един проблем. Розовият беше дал да се разбере, че Кандис ще пострада, ако не оставят Телфорд на мира. Ребус почти непрекъснато мислеше за Кандис — откъсната от дом и отечество, потребявана и обиждана, самонаказваща се с напразна надежда за спасение, притискаща се отчаяно в краката на един чужденец. В ушите му прозвучаха отново думите на Леви: „Може ли изминалото време да заличи отговорността?“ Справедливостта беше нещо висше и благородно, но отмъщението… отмъщението бе могъщо чувство, много по-силно от абстрактното понятие за справедливост. Запита се дали Сами ще пожелае да си отмъсти. Най-вероятно — не. Тя вероятно би поискала от него да помогне на Кандис, което означаваше отстъпление пред Телфорд. Ребус се съмняваше, че ще успее да се насили за такова нещо.

А сега на преден план изскочи и убийството на Линц — вярно, на пръв поглед несвързано с трагичния случай на Сами, но отекващо многозначително в далечината.