Читать «Врагът на моя враг» онлайн - страница 93

Цялата кореспонденция на Линц беше от делови характер — писма до адвоката, или до местните комитети и благотворителни организации. Оттеглил се бе от тях — или е бил принуден да напусне? Единбург беше безкомпромисен в тези неща.

— Е? — Хоган подаде глава от вратата.

— Точно се колебаех…

— Какво?

— Дали да построя допълнително оранжерия и да пробия врата към нея през кухнята.

— Така ще загубим част от градината — отговори му в тон Хоган. Влезе, облегна се на бюрото и запита вече със сериозен глас: — Намери ли нещо?

— Липсва една телефонна сметка. Забелязва се и натрапваща се промяна в навика му да описва подробно всяка сметка. Непривично за нашия методичен господин Линц.

— Може да се окаже важно, ще трябва да се поровим — съгласи се Хоган. — А аз намерих в спалнята му чекова книжка. Разписките показват, че е имало редовни плащания по 60 фунта месечно на името на госпожа Е. Форгън.

— Къде беше?

— В някаква книга, с нея беше отбелязал докъде е стигнал. — Отвори горното чекмедже и извади адресника.

Ребус стана.

— На тази улица живеят доста заможни хора. Интересно колко от тях наемат чистачки.

— Нито дума за Е. Форгън. — Хоган затвори бележника. — Дали някой от съседите не знае?

— Съседите в Единбург знаят всичко. За съжаление човек става разноглед, докато измъкне нещичко от тях.

16.

В едната съседна къща живееше семейство на художничка, а в другата — на пенсиониран адвокат. Чистачката на художничката, Ела Форгън, живееше на улица „Ийст Клеърмънт“. Взеха телефонния й номер.

Всички бяха стреснати и ужасени от новината за насилствената смърт на Линц, всички обрисуваха с много добри думи тихия, внимателен съсед. Всяка година си разменяли коледни картички, а през юли — покани за малък следобеден коктейл. Но никой не знаеше със сигурност кога Линц си е бил вкъщи и кога — не. През почивните дни обикновено пътувал и уведомявал само госпожа Форгън. Посетители имал рядко (или рядко са ги забелязвали, което съвсем не беше едно и също).

— Какви? Мъже? Жени? Всякакви? — попита Ребус.

— Най-различни — отговори художничката, внимателно премервайки думите си. — Всъщност за него знаехме твърде малко, въпреки че бяхме съседи повече от двайсет години.

Ето го отчуждението, характерно за хората от големия град — особено за заможните. Богатството не се излагаше на показ, блясъкът и спокойствието на осигурения луксозен живот се криеха зад тишината на дебели, неми стени.

На стълбището Ребус и Хоган проведоха кратко съвещание.

— Аз ще позвъня на госпожа Форгън и ще се опитам да уредя среща, по възможност тук — заяви Хоган, поглеждайки към входната врата на Линц.

— Питам се откъде ли е намерил парите за тази хубава къща — подхвърли замислено Ребус.

— Е, тук вече ще падне голямо ровене.

Ребус кимна.

— Смятам да започна с адвоката. А какво ще правим с адресника? Заслужава ли си да търсим тайнствените посетители?

— Как да разбере човек, докато не ги намери и говори с тях? — отвърна уморено Хоган, вторачен в околния пейзаж.

— Ще трябва да се проследят и телефонните сметки — добави Ребус. — Не се знае дали от тоя храст ще изскочи заек, но сме длъжни да опитаме.