Читать «Врагът на моя враг» онлайн - страница 91

— Тогава защо са му били тия инструменти?

— Защото е предполагал, че до приключване на срещата ще разсъмне напълно. — Хоган го изгледа, изпълнен явно със съмнения.

— Ако предположението ми е вярно — продължи невъзмутимо Ребус, — възможно е да намерим някаква бележка в дома му.

Хоган кимна.

— С твоята кола или с моята?

— Нека първо да вземем ключовете.

Двамата заизкачваха отново склона.

— Претърсване джобовете на мъртвец — мърмореше си Хоган. — Защо никой не споменава за тия неща, когато постъпваш на служба?

* * *

— Вчера бях с него тук — подхвърли Ребус. — Покани ме на чай.

— Има ли семейство?

— Не.

Хоган огледа коридора.

— Доста голямо жилище. Какво ще стане с парите след продажбата?

Ребус го погледна.

— Можем да си ги поделим.

— Или направо да се нанесем. Дворът и приземният етаж за мене, а на теб — първият и вторият.

Хоган се захили, отиде до една от вратите и влезе в кабинета на Линц.

— Избирам го за спалня — обяви той.

— Винаги ме е канил горе.

— Да започваме. Всеки се заема с един етаж. След това се разменяме.

Ребус тръгна по стълбата нагоре, прокарвайки ръка по лакирания парапет. Нито следа от прах. Чистачките обикновено са ценен източник на информация.

— Ако намериш някъде чекова книжка, виж как стоят нещата с плащанията към госпожа Бърсалката — извика той към Хоган.

На стълбищната площадка имаше четири врати: за двете спални и за банята. През последната се влизаше към внушителна по размери всекидневна. Същата, където преди Ребус задаваше въпросите си и изслушваше историите и философските разсъждения, поднасяни от Линц вместо отговори.

— В структурата на престъпната личност има ли генетичен компонент според вас? — беше го попитал Линц. — Или ни превръщат в престъпници?

— Какво значение има това, след като престъпността е факт? — отговори тогава Ребус и Линц реагира с усмивка на учител, доволен от ученика си.

Помещението беше много голямо, без излишни мебели. Към улицата гледаха огромни прозорци, очевидно наскоро измити. На стените висяха картини и гравюри в рамки. Може би бяха само евтини копия, Ребус не беше експерт в тази област. Харесваше много една от картините: дрипав, побелял мъж, седнал на самотна скала в пустошта. На коленете му имаше отворена книга, но погледът му, изпълнен с ужас или страхопочитание, беше отправен към небето, откъдето бликаше ярък сноп светлина, открояваща фигурата му. Имаше нещо библейско в него, но Ребус не можеше да определи какво точно. Виждал бе обаче подобен израз и преди — в очите на престъпници с хитро и старателно изработено алиби, рухнало внезапно под напора на фактите.

Над мраморната камина беше окачено голямо огледало в позлатена рамка. Ребус огледа критично отражението си в него на фона на стаята: определено не подхождаше на интериора.

Едната от спалните беше на Линц, а другата очевидно бе предназначена за гости. Във въздуха се усещаше слаб мирис на някакво средство за разтриване: на нощното шкафче бяха подредени половин дузина шишенца с лекарства. Имаше и книги, купища книги. Леглото беше оправено и върху него бе проснат халат, готов за обличане. Линц e бил човек на порядъка и здравите навици: тази сутрин, изглежда, не е бързал.