Читать «Врагът на моя враг» онлайн - страница 89

— Убеди ме — каза той на глас.

— От какъв зор?

— Последният ни разговор… Поиска нещо от мен.

— Телфорд? — Едва чут шепот. Кафърти се отпусна назад за момент, видимо напрегнат. После пак се наклони към Ребус с потъмнели очи. — Забравил си нещо. Загубих син. Нима смяташ, че бих могъл да го направя на друг баща? Способен съм на много неща, Ребус, на много повече, отколкото ти можеш да си представиш. Но не и на това.

Ребус издържа втренчения му поглед.

— Приемам отговора ти — промълви той след кратка пауза.

— Искаш да разбера кой го е сторил, така ли?

Ребус кимна бавно.

— Това ли е цената ти?

Чу гласа на Рона: „Искам да го погледна в лицето.“ Поклати глава.

— Искам ги. Искам да го направиш, каквото и да струва.

Кафърти постави бавно ръце на коленете си.

— Знаеш, че може да е Телфорд, нали?

— Да. Ако не си ти.

— Ще го подгониш тогава, познах ли?

— По всички възможни начини.

Кафърти се усмихна.

— Но твоите начини са далеко от моите.

— Възможно е да стигнеш пръв до него. Предупреждавам те: искам го жив.

— А междувременно си мой човек, така ли?

Ребус се втренчи в него.

— Твой човек съм — отговори Ребус, Ченгето, без дори да мигне.

15.

Рано сутринта на следващия ден Ребус бе уведомен от управлението в Лийт за смъртта на Джоузеф Линц. Намерили трупа му да се люлее на някакво дърво в гробището Уористън.

Когато Ребус пристигна, полицията вече бе оградила мястото: версията за самоубийство не беше възприета: един самоубиец едва ли ще си нанесе жесток удар по главата, преди да се сбогува с този свят, както бе изтъкнал напълно логично докторът.

Ципът на чувала за мъртъвци вече бе затворен, но Ребус го дръпна и погледна лицето му. Не за пръв път гледаше лице на възрастен мъртвец; винаги се бе впечатлявал от чудното спокойствие и детска свежест, които излъчваха старите хора, потеглили за други светове. Но изразът, застинал на лицето на Джоузеф Линц, говореше за смърт в страдание.

— Сигурно си дошъл да ни благодариш — подхвърли към Ребус мъж с приведени рамене под морскосин дъждобран и с ръце в джобовете. Посивяла гъста къдрава коса, жълтеникава кожа — жалки останки от тена, придобит през последните слънчеви почивни дни.

— Здрасти, Боби — поздрави го Ребус.

Боби Хоган беше лейтенант от отдел „Убийства“ към полицейското управление в Лийт.

— Ако се върнем към първоначалните ми наблюдения, Джон.

— Защо смяташ, че трябва да съм ти благодарен? — прекъсна го Ребус.

Хоган кимна с глава към чувала с мъртвеца:

— Защото отнасяме господин Линц и те освобождаваме завинаги от грижите за него. Само не казвай, че с голям кеф си се ровил в оная гадна историйка.

— Има нещо вярно.

— Някаква представа кой би имал полза от смъртта му?

Ребус го изгледа нерешително.

— Откъде да започна?

— Какво ще кажеш, ако я караме по правилата, а? — Хоган вдигна ръка с три изправени пръста, сгъвайки ги един по един след всяка фраза. — Не е нещастен случай, не е самоубийство, нападателите не са били особено изобретателни.

— Без съмнение, някой е смятал убийството на Линц за много важно.

— Но защо?

Наоколо сновяха и шумяха забързани следствени служители, заети с обичайните процедури. Ребус покани с жест лейтенанта да се поразходят настрани. Намираха се доста навътре в гробището, в оная част, която Линц обичаше толкова много. Колкото по-навътре навлизаха, толкова по-гъста и дива ставаше растителността.