Читать «Врагът на моя враг» онлайн - страница 87

— Хайде да не се лутаме в напразни догадки. Нека да изчакаме какво ще снесат умните глави от лабораторията.

Ребус го погледна.

— Май не си съгласен с мен.

— Виж какво, до този момент градиш подозренията си главно на приказките на онова студентче. Има и други свидетели, Джон. Всички са с впечатлението, че шофьорът просто е изгубил контрол над колата, нищо повече.

В гласа на Прайд се промъкна раздразнение. Ребус знаеше причината: много работа почти без почивка.

— Довечера ще знаеш ли резултатите?

— Обещаха ми. Ще ти телефонирам веднага, съгласен ли си?

— Търси ме по мобифона, вероятно няма да съм вкъщи. — Ребус пак се огледа. — Напоследък като че ли имаше някакъв проблем с това гробище, спомняш ли си нещо?

— Да, прав си — кимна Прайд. — Младежи събориха куп надгробни паметници.

Сега и Ребус си спомни за случая.

— Само еврейските надгробни паметници, нали?

— Май че така беше.

Върху стената до железните порти на гробището крещеше срещу тях познатият графит: „Няма ли кой да ми помогне?“

* * *

Наближаваше полунощ, а Ребус беше пак зад волана. Колата се носеше по шосе М8 на запад към Глазгоу. Престоял бе половин час в болницата, после се наложи да издържи час и половина с Рона и Джаки Плат — поканили го бяха на вечеря в „Шератън“. Представи се с чист костюм и риза, не пуши и изпи само бутилка минерална вода.

Канеха се да подложат Сами на още изследвания. Неврологът ги покани в кабинета си и им разясни подробно предстоящите процедури. След тях имаше вероятност да я оперират още веднъж. Ребус почти не си спомняше завъртяните му приказки. Рона бе молила от време на време за обяснения, но те ги объркваха още повече.

Вечерята премина почти в мълчание. Оказа се, че Джаки Плат продава втора ръка коли.

— Разбираш ли, Джон, некролозите са моята златна мина. Преглеждам колоната с некролозите в местния вестник, надрасквам набързо адресите, плюя си на петите и за нула време съм на място, за да разбера има ли оставена кола. Ако има, следва светкавично предложение с плащане в брой.

— Сами няма кола, съжалявам — подхвърли Ребус и Рона изтърва приборите си върху чинията.

После тя го придружи до колата и там стисна силно ръката му.

— Хвани копелето, Джон! Хвани чудовището, което ни направи това! Искам да го погледна в лицето. Просто го хвани!

Той кимна. Стоунс: „Искам само да зърна лицето му“. И Ребус го искаше.

* * *

М8 беше истински ад през деня, но през нощта предлагаше спокойно и бързо пътуване. Ребус знаеше, че се движи с добра скорост и скоро ще съзре очертанията на Ийстърхаус на фона на нощното небе. Отначало не чу мобифона: по радиото бяха пуснали „Уишбоун Аш“. Вдигна го едва накрая.

— Ребус.

— Бил на телефона.

— Какво ново?

— Момчетата от лабораторията са самородно злато. По колата има гъста мрежа от отпечатъци и вътре, и вън. — Замълча и Ребус реши, че връзката се е разпаднала. — Върху капака има ясен отпечатък на длан.

— На Сами ли?

— Определено.

— Тогава това е колата.

— Като отстраним и отпечатъците на собственика…

— Бил, колата е престояла доста време отключена до онова гробище и вероятно е допълнително окрадена.