Читать «Врагът на моя враг» онлайн - страница 88

— Собственикът твърди, че когато я оставил на паркинга, радиокасетофонът е бил на място. Освен това е имало и най-малко дузина касети, кутийка парацетамол, жетони за гориво и пътна карта. Така че няма съмнение: опоскали са я до шушка. Не се знае само кой точно го е свършил — копелето, което търсим, или някоя хиена, налитаща на прясна мърша.

— Бил, няма смисъл да сеем на корена ряпа. Колата е най-сетне в ръцете ни и на тоя етап това е най-важното.

— Ще говоря отново с лабораторията утре сутринта, ще събера всички отделени от тях отпечатъци и ще се заловя да ги сравнявам. Ще пришпоря нещата и около Пиърсхил: какво ще кажеш, ако попадна на човек, видял някой да я изоставя там?

— Ще кажа, че Господ, може би, все пак ни обича. Отдели време за няколко часа сън, отпусни малко.

— Опитай се да ме спреш. А ти?

— Аз ли? — Двете чаши еспресо след вечеря бяха свършили добра работа, подкрепени от представата за предстоящото тая нощ. — И аз ще полегна малко, Бил. Ще говорим утре.

Влезе в покрайнините на Глазгоу и се отправи към затвора „Барлини“.

Телефонирал беше предварително, за да е сигурен, че го очакват. Появата му там по това време беше в разрез с всички възможни и невъзможни правила, но Ребус измисли набързо някаква история за разследване на убийство и успя да постигне своето.

— Въпроси от изключително значение за следствието — настояваше Ребус, Страхотният Лъжец.

— По това време на нощта?!

— Полицейско управление на Лодиан и Бръдърс, приятелю. Мотото ни е: „Борбата за справедливост никога не спи.“

И Морис Джералд Кафърти сигурно спеше малко. Ребус го виждаше да лежи през дългите нощи с ръце под главата, вторачен в тъмнината.

Кроящ планове.

Притиква бавно, но прецизно нещата през мелницата в главата си. Имаше какво да мели: как да запази империята си от сгромолясване, как най-резултатно да се опъне на Томи Телфорд. Ребус знаеше, че Кафърти плаща на адвокат, човек на средна възраст с костюми на тънки райета от Ню Таун. Използваше го главно като пощенско гълъбче — той бе връзката с бандата му в Единбург. Сети се за Чарлс Гроул, адвоката на Телфорд. Гроул бе млад и мозъкът му режеше като бръснач — също като тоя на работодателя му.

— Сламенко.

Кафърти седеше в помещението за разпити със скръстени на гърди ръце. Столът му беше доста отдалечен от масата. И то се знае, началният му ход бе прякорът, избран за Ребус.

— Приятна изненада: две посещения за една седмица. Само не казвай, че идваш с второ съобщения от оня поляк.

Ребус седна срещу него.

— Таравич не е поляк. — Погледна към пазача до вратата и понижи глас. — Още едно от момчетата на Телфорд си го получи.

— Колко тъжно.

— Почти е скалпиран. Война ли искаш?

Кафърти придърпа стола си към масата, наклони се към Ребус.

— Запомни: никога не съм бягал от бойното поле.

— Дъщеря ми пострада. При това много скоро след срещата ни тук. Странно, нали?

— Как пострада?

— Блъсна я кола и избяга.

Кафърти се замисли.

— Не се бия с цивилни.

„Да, о, да! Но тя не е цивилна, защото аз я подмамих на бойното поле.“