Читать «Врагът на моя враг» онлайн - страница 86

— Аз не станах по-силен. Върнах се към уискито.

— Разбирам.

— Докато приятел не ми напомни, че този е лесният изход за страхливците.

— Кой може да каже дали не е прав?

— „Страхливецът и проповедникът“ — подхвърли Ребус с усмивка.

— Какво е това?

— Песен. Но може би това сме ние двамата.

— Я стига! Ние сме само две стари момчета, събрани на приказка. Какво мислиш, Джон?

— Не знам какво да ти кажа. — Направи кратка пауза. — Не смятам, че това е обикновено произшествие. Зад случилото се стои едно лице, което. Сами не е първата жена, която се опитва да унищожи. — Ребус погледна свещеника в очите. — Искам да го убия.

— Но още не си го направил, нали?

— Дори не съм говорил с него.

— Страхуваш се какво би могъл да сториш, така ли?

— Или какво не бих сторил. — Мобифонът му изпищя, той погледна извинително отеца и го включи.

— Джон, обажда се Бил.

— Да, Бил?

— Зелен „Роувър“-600.

— Да?

— Намерихме го!

* * *

Колата беше неправилно паркирана на улицата настрани от гробищата Пиърсхил. На предното стъкло имаше талон за паркиране от завчера. Ако някой бе проверил, щеше да установи, че вратата откъм шофьорското място не е заключена. Може би някой вече бе свършил тая работа, колата беше направо оголена: никакви монети, карти или касети. От радиокасетофона беше останала само конзолата. Липсваха и ключовете за колата. Вече бе пристигнал транспортьор за коли и кранът се канеше да я вдигне върху платформата.

— Обадих се в Хаудънхол — говореше Бил Прайд. — Обещаха да проверят за отпечатъци още днес.

Ребус разучаваше напрегнато страната откъм мястото за пътника отпред. Нямаше вдлъбнатини, нищо, което да подскаже, че тази кола бе използвана като стенобойна машина срещу крехката фигурка на дъщеря му.

— Може би ще имаме нужда от разрешението ти, Джон.

— За какво?

— Някой трябва да отиде до болницата и да вземе отпечатъците на Сами.

Ребус се вторачи в предницата на колата, после изкара от джоба си скицата на Рентън. Да, тя бе вдигнала ръка и отпечатъците й може да са там, невидими за него.

— Добре, направете го — отговори той. — Смяташ, че тази е колата, така ли?

— Ще отговоря със сигурност, след като вземем отпечатъците.

— Крадеш кола, удряш някого с нея и я зарязваш на три километра от мястото на произшествието. — Ребус се огледа — Бил ли си някога на тая улица? — Прайд поклати глава. — И аз съм за пръв път тук.

— Дали не е някой местен герой?

— Питам се, първо и преди всичко друго: защо са я свили?

— За да й сложат фалшиви номера и да я продадат — предположи Прайд. — Или пък просто да се поразходят с нея.

— Ония от втората категория не зарязват откраднатите коли така.

— Така е, но този път са се изплашили. Току-що са ударили някого.

— И са я докарали чак дотук, преди да се решат да я зарежат, така ли?

— Може да са я откраднали, за да свършат някаква конкретна работа, но когато са ударили Сами, са напуснали кораба в паника. А е възможно и въпросната работа да е в тази част на града.

— Или точно Сами е била работата им.

Прайд постави ръка на рамото му.