Читать «Врагът на моя враг» онлайн - страница 85

— Инспекторе, вие самият смятате ли, че аз съм Линцстек?

Ребус кимна.

— Знам го.

Отговори му крива усмивка.

— Тогава арестувайте ме.

* * *

— Морав Нос пристига — обяви отец Конър Лиъри. — Дошъл си да свиеш някоя и друга кутия от благословената от Бога ирландска бира. — Замълча и присви очи. — Все още ли не пиеш?

— Старая се — отвърна Ребус.

— В такъв случай няма да те изкушавам. — Лиъри се усмихна. — Познаваш ме, Джон. Не раздавам присъди, но няколко капчици няма да навредят на никого.

— Проблемът е, че човек натрупва една след друга много от тях и накрая пада ниско долу.

Отец Лиъри се разсмя.

— Но не сме ли всички вече там? Влизай.

Отец Лиъри беше свещеник на организацията за постоянна помощ. Преди години някой беше обругал табелата отпред, превръщайки „помощ“ в „ад“. Поправяха табелата много пъти, но Ребус винаги мислеше за това място като за „Постоянен ад“: последователите на Нокс и Калвин биха се солидаризирали с него. Отец Лиъри го отведе в кухнята.

— Сядай. Не съм те виждал от векове — започнах да си мисля дали не си се отрекъл от мен.

Отвори хладилника и измъкна кутия бира.

— Да не би да си отворил аптека тук? — запита Ребус. Възрастният човек го погледна недоумяващо. Ребус кимна към хладилника. — Имам предвид полиците с лекарства.

— На моята възраст човек отива на лекар с оплаквания за обикновена ангина, а той те отрупва с лекарства за всяка известна нему болест. Лекарите, изглежда, живеят с илюзията, че така възрастните им пациенти ще се почувстват по-добре.

Постави стъклена чаша до кутията с бира и отпусна ръка върху рамото на Ребус.

— Много съжалявам за Сами.

— Откъде разбра?

— От телевизията. — Отец Лиъри се отпусна на стола. — Блъснали я и избягали, така рекоха.

— Да, така е, блъснаха я и избягаха — повтори механично Ребус.

Отец Лиъри поклати уморено глава, разтривайки бавно гърди с ръка. Вероятно беше около седемдесетгодишен, въпреки че никога не казваше годините си. Все още стегната фигура под покрив от посребрена коса. Сиви кичури надничаха от ушите, ноздрите и високата яка, част от униформата на неговото съсловие. Широката му тежка ръка като че ли смачка крехката кутия, но в следващия миг той наля бавно, почти благоговейно кехлибарената пенлива течност в чашата си.

— Ужасно нещо — въздъхна той. — Кома, нали?

— Все още не дават диагноза. — Ребус се изкашля. — Още е рано — изминали са само ден и половина.

— Знаеш какво ние, вярващите, казваме, когато се случи нещо такова — продължи отец Лиъри. — Смятаме, че е изпитание за всички нас и то ни се изпраща, за да станем по-силни. — Пяната в чашата му бе съвършена. Той отпи глътка, облиза замислено устни. — Така си мислим ние, но кой да ти каже дали е истина? — Той се взря в питието си.