Читать «Врагът на моя враг» онлайн - страница 83

— Прав сте, инспекторе, изглеждате загрижен. Има ли нещо, с което да ви помогна?

— Как?

— Не знам. Но идвате тук, с въпроси или без въпроси… би трябвало да има някаква причина, нали?

Затлъстял жълт лабрадор с къси косми подскачаше през високата трева с почти опрян до земята нос и нападалите листа стенеха и се разпадаха под лапите му. Линц се обърна бързо към него и почти изръмжа. Явно, кучетата спадаха към враговете.

— Току-що се питах — говореше Ребус — на какво ли сте способен.

Линц го погледна озадачено. Кучето задраска с лапа по земята. Линц се наведе, грабна камък и го запрати срещу него, но той не го достигна. Иззад ъгъла се появи собственикът на кучето: мършав младеж с ниско подстригана коса.

— Този звяр трябва да е вързан! — изкрещя Линц.

— Jawohl! — озъби му се собственикът, траквайки с пети. Наглият му смях се чуваше дълго след като ги подмина.

— Сега съм известен човек — въздъхна Линц, който бе успял да се възстанови след внезапното избухване. — Благодарение на пресата — добави той след кратка пауза. Погледна небето и премига. — Хората ми изпращат омразата си по пощата. Преди две вечери пред дома ми бе паркирана кола, хвърлиха тухла в предните й стъкла. Не беше моята кола, но те не знаеха. Сега съседите заобикалят отдалеко това място.

Говореше уморено, съкрушено — като възрастен човек, какъвто всъщност беше.

— Не съм имал по-лоша година в живота си. — Втренчи се в цветната леха, върху която работеше. Прясно изкопаната земя изглеждаше тъмна и мазна като шоколад. Няколко червеи и дървесни въшки все още търсеха разрушените си домове. — И ще става още по-лошо, нали?

Ребус сви рамене. Краката му бяха измръзнали, влагата се просмукваше през тънките подметки на обувките. Стоеше на пътеката, а Линц беше на затревената площ над него, но пак не достигаше височината му. Един дребен старец, това беше той. Ребус можеше да го изучава, да говори с него, да ходи в дома му и да разглежда жалките останки от стари снимки — Линц твърдеше, че няма други.

— Какво искахте да кажете преди малко? — запита внезапно той. — Какво точно казахте? На какво съм способен като че ли.

Ребус се втренчи в него.

— Инцидентът с кучето просто ми разкри нещо ново за вас.

— Какво?

— Какъв ставате, изправен срещу врага.

Линц се усмихна.

— Не обичам кучетата, признавам. Но не се взирайте прекалено в този факт, инспекторе. Това е работа на журналистите.

— Изглежда, животът ви би бил по-лесен, ако нямаше кучета?

Линц сви рамене.

— Да, така е.

— По-лесен и без мен, нали?

Линц се намръщи.

— Ако не бяхте вие, щеше да бъде някой друг. Някой грубиян като инспектор Абърнети например.

— Какво се опита да ви каже според вас?

Линц премига отново.

— Така и не ми стана ясно. Още един поиска да разговаря с мен. Някой на име Леви. Отказах му — една от малкото привилегии, на които все още се радвам.

Ребус се размърда, опитвайки се да постопли краката си.

— Имам дъщеря, споменавал ли съм ви?