Читать «Врагът на моя враг» онлайн - страница 82

Добри хора вършеха лоши неща, лоши хора вършеха добрини. Напразно се опитваше да ги раздели на две ясно разграничени групи. Зад стиснатите му клепачи се завъртяха Кандис — Томи Телфорд — Розовия. А над всичко се издигаше Градът. Единбург, сърцето на Шотландия. Замарширува дълга редица от хора, които просто си гледаха работата, и той им се поклони. Те владееха, те разбираха неща, останали тайна за него. А в детството си смяташе, че знае всичко — всичко! Но всяка отминаваща година отнасяше със себе си и някоя от илюзиите му. Човек можеше да е сигурен само в онова, което се ражда и живее в главата му — а дори и то можеше да го подведе. „Не познавам дори себе си“ — мислеше той. Как тогава да се надява, че един ден ще опознае Сами?

Всяка година натрупваше нови и нови съмнения и той знаеше все по-малко и по-малко.

Замисли се за „Окс“. Продължаваше да ходи редовно там, макар и заради една кола и чаша кафе. Кръчма като „Окс“ предлагаше разбиране и подслон, не само напитки и възможност да се налееш до козирката. Погледна часовника си: имаше време. Само две уискита и бира, за да си прости греховете поне до сутринта.

Телефонът пак го призова.

— Здравей, Джон.

Ребус се отпусна с усмивка във фотьойла.

— Джак, да не би да четеш греховни помисли от разстояние?

14.

Ребус отиде в гробищата към десет сутринта. Отбил се беше в болницата: никаква промяна в състоянието на Сами. Сега вече имаше време за убиване.

Коленичил, Джоузеф Линц почистваше методично един от гробовете.

— Застуди се, инспекторе. — Изправи се, бутна очилата нагоре и пусна лопатката върху бяла найлонова торбичка. Коленете му бяха очертали влажни петна върху панталоните. До торбичката чакаха саксии с нежнозелен разсад.

— Сланата няма ли да ги попари? — запита Ребус. Линц сви рамене.

— Тя осланява и нас, но все пак ни разрешава и период на цъфтеж, макар и кратък, нали?

Ребус му обърна гръб, днес не беше в настроение за философските импровизации на Линц. Гробището обхващаше обширна площ и в миналото му бе нагледен урок по история: от надгробните камъни шепнеше Единбург от деветнайсетия век. Сега обаче го възприемаше само като безстрастно, жестоко напомняне за краткия живот на човека върху земята. Двамата бяха единствените живи тук. Линц измъкна носна кърпичка от джоба си.

— Имате още въпроси към мен, така ли? — запита той.

— Не познахте.

— Какво тогава?

— Господин Линц, признавам, че в този момент ме ангажират други неща.

Старецът го погледна.

— Цялата тая археология като че ли започва да ви додява.

— Все още не мога да ви разбера: защо садите цветя преди първия сериозен студ?

— Едва ли бих могъл да ги садя, когато дойде, нали? А при моята възраст, кой знае още колко дни са ми отредени. Приятно ми е да мисля, че може би няколко цветенца ще ме надживеят и ще цъфтят и след мен. — Живял бе в Шотландия почти половин век, но все още нещо надничаше иззад местния акцент: някак странно оформени изречения и тон. Тези езикови особености, бледи следи от далечни години, забулени сега в мъгла, ще придружат Джоузеф Линц до гроба. — Няма ли въпроси за днес? — Ребус поклати глава.