Читать «Врагът на моя враг» онлайн - страница 80

— Някой иска да се откажем от Линц, така ли?

Ребус се сети за Абърнети, замисли се за миг, сви рамене.

— Не трябва да изпускаме предвид и работата на Сами. Работа с бивши затворници. Някой от тях може да й е имал зъб, знам ли.

— Мили Боже!

— Не е ли споменавала нещо — не е ли имала съмнение за следене? Да сте забелязали нещо странно — някакво чуждо присъствие наоколо?

Фарлоу поклати глава.

— Допреди пет минути смятах, че става въпрос за улично произшествие и нищо друго. Сега ми говориш за опит за убийство! Сигурен ли си?

— Доверявам се на свидетел. — Но не вървеше да игнорира и мнението на Бил Прайд: пиян шофьор, някой налудничав. Нито пък да отхвърля факта, че главният му свидетел носеше очила и правеше грешки. Извади скицата от джоба си.

— Какво е това?

Ребус му я подаде.

— Ето какво е видял някой снощи.

— Какъв модел е колата?

— „Роувър“-600, „Форд Мондео“ — нещо подобно. Тъмнозелена. Да ти напомня нещо?

Нед Фарлоу поклати глава, погледна го.

— Разреши ми да помогна. Да поразпитам тук-там.

— Твърдо не. Едно дете в кома стига.

* * *

Офисът на Сами го посрещна опустял: работното време беше приключило и всички се бяха прибрали вкъщи. В него сега имаше само двама души: Ребус и шефката на Сами, Мей Кръмли. Светлината от около половин дузина настолни лампи осветяваше импровизираното работно помещение на най-горния етаж на стара четириетажна сграда, малко настрани от „Палмърстън Плейс“. Ребус познаваше това място много добре: тук имаше черква, в която се провеждаха срещите на анонимните алкохолици. Дори бе посетил две от тях. Усети вкус на уиски в устата си, въпреки че не бе пил днес — тоест не би пил през деня, за вечерта не гарантираше. Но не се беше обадил и на Джак Мортън.

Офисът бе далеч по-луксозен от очакванията му, но претъпкан. Наклоненият таван затрудняваше допълнително нещата: човек можеше да се движи изправено само в половината от наличното свободно пространство, което и без това бе доста ограничено. Но и в най-неудобните ниши имаше бюра.

— Кое е нейното? — запита Ребус. Госпожа Кръмли посочи съседното бюро. Някъде имаше компютър, но се виждаше само екранът на монитора. Пръсната хартия, книги, брошури и доклади, разпилени върху стола и оттам — на пода.

— Тя работи много — обади се госпожа Кръмли. — Всички сме много заети. — Ребус отпи от предложеното кафе: беше от най-евтиния сорт. — Сами заяви още с идването си тук, че баща й е детектив в отдел за криминални разследвания — продължаваше тя. — Никога не се е опитвала да го крие.

— Но я приехте на работа въпреки това. Не изпитвахте ли някакви съмнения?

— Никакви. — Кръмли скръсти големи ръце върху пълна гръд: тя беше висока, едра жена. Дълга, къдрава, огненочервена коса, вързана с черна панделка. Бледожълта ленена блуза и дънково яке, метнато върху нея. Тънките дъги на оскубаните й вежди се извиваха над бледосиви очи. Бюрото й беше сравнително подредено, но само защото обикновено оставала и след работно време, обясни тя на Ребус.

— Какво ще кажете за клиентите й? — запита Ребус. — Възможно ли е някой от тях да й е имал зъб?