Читать «Врагът на моя враг» онлайн - страница 77

Лицето, по-точно тая празна елипса на мястото му, тя тревожеше Ребус най-силно. Вкара се мислено в картината, запита се какво би направил, ако действително беше там в мига на удара. Щеше ли да фокусира вниманието си върху колата, опитвайки се да запише номера й? Или цялото му внимание щеше да е насочено към Сами? Кое щеше да надделее: инстинктите на ченгето или тези на бащата? Някой в управлението му беше казал: „Не се тревожи, ще го закопчаем.“ Но никой не каза: „Не се тревожи, тя ще се оправи.“ И този факт извлече на повърхността две основни неща: него (шофьора) и отмъщението, а не нея (жертвата) и възстановяването.

— Просто щях да запълня бройката на свидетелите — заяви на глас Ребус, сгъна скицата и я прибра.

За Сами бе отделена самостоятелна стая, почти запълнена с тръби и апаратура — точно като в някои телевизионни сериали. Тази стая обаче беше по-мрачна и боята й се лющеше от стените и около рамките на прозорците. Столове с метални крака, стъпили в гумени напръстници, и миришещи на плесен пластмасови седалки допълваха болничното обзавеждане. От единия срещу него се изправи жена. Прегърнаха се и той я целуна по слепочието.

„Целеше я. Каза ли го някой?“ — пулсираше непрестанно в главата му.

— Здравей, Рона.

— Здравей, Джон.

Изглеждаше изтощена, но косата й бе модерно подстригана и боядисана в цвета на зрял житен сноп. Елегантни дрехи, бижута. Взря се в очите й. Цветът им бе друг. Цветни контактни лещи. Не бе допуснала дори цветът на очите й да я свързва с миналото: изрязала го беше с голямата ножица.

— Господи, Рона… съжалявам толкова много…

Шепнеше, за да не разтревожи Сами. Което бе налудничаво, защото точно сега искаше само едно: Сами да се събуди, да се върне пак в техния свят!

— Как е тя?

— Никаква промяна.

И Майки стана. В стаята имаше три стола, наредени в полукръг: кой знае защо Майки и Рона седяха на крайните два. Рона се оттегли от прегръдката на Ребус и брат му зае мястото й.

— Ужасно е — прошепна Майки, сякаш в стаята вече имаше мъртвец. Изглеждаше както винаги: обществено животно, внезапно престанало да получава покани за купони.

Ребус приключи с любезностите и пристъпи към леглото на Сами. Лицето й беше като разтворена книга: всяка драскотина, ожулване и натъртване по него стенеше и пищеше, всяка го насочваше ясно към произхода си: „Живият плет! Живият плет!…“ — проплакваха в хор няколко дълбоки драскотини. „Стената, о, стената!“ — крещеше срещу него голямо тъмно петно от натъртване. „Тро… тротоара, ааа… оууу…“ — ридаеше в ужас широко ожулване… Счупен крак, дебело бинтовани ръце. От възглавницата до главата й го гледаше тъжно плюшено мече, изгубило някъде едното си ухо.

— Донесла си Па Брун.

— Да, донесох го.

— Знаят ли вече дали има някакво… — Говореше, заковал поглед в обезобразеното лице на дъщеря си.

— Какво? — Нямаше къде да се скрие. Трябваше да го каже.

— Увреждане на мозъка — довърши той след кратка пауза.

— Кой да ти каже? — В гласа й прозвуча раздразнение. Разбираше я: лекарите упорито избягваха да се ангажират с ясна диагноза и предвиждане. Когато не успяваха да се измъкнат с двусмислени отговори, просто ги отминаваха като крайпътни знаци.