Читать «Врагът на моя враг» онлайн - страница 76
Иън Ранкин
— Целеше ли я?
Рентън имитира с ръка плъзгане на кола, напускаща първоначално поет курс и преминаваща внезапно на друг.
— Той се понесе право към нея.
— Шофьорът не загуби контрол над колата, така ли?
— Тогава промяната на посоката би била много по-рязка, не съм ли прав?
— Какъв цвят беше?
— Колата ли? Тъмнозелен.
— А марката?
Рентън сви рамене.
— Не разбирам нищо от марки на коли. Но ще ви предложа нещо.
— Какво?
Рентън сне очилата си и се залови да ги бърше.
— Защо да не ви нарисувам набързо една скица? Премести статива до прозорците и се залови за работа. Ребус отиде в коридора и се обади на болницата. Не ги изненада.
— Не, за съжаление няма промяна. В момента има двама посетители.
Майки и Рона. Ребус набра мобифона на Прайд.
— Обаждам се от апартамент над „Ремнънт Кингс“. Намерих свидетел.
— Така ли?
— Видял е всичко. При това е студент в Художествената академия.
— Е, и?
— Хайде, Бил. Искаш ли да ти го нарисува?
— Аха — загря най-сетне Прайд.
13.
Ребус вървеше по болничния коридор, притиснал мобифона към ухото си.
— Джо Хърдман направи списък — говореше Бил Прайд и заизброява без покана: — „Роувър“-600, най-новите модели „Форд Мондео“, „Тойота Селика“ и два модела „Нисан“. Както и „БМВ“ пети модел.
— Това е все пак улеснение, нали?
Джо Хърдман беше сержант от управлението и знаеше всичко за колите. Вече бе помогнал много при друг случай, конкретизирайки успешно неясно описание.
— Джо гласува за „Роувъра“, „Мондеото“ и „Селиката“. Събрал е още няколко дребни подробности: хром около табелките с номерата и други такива. Ще се свържа с нашето приятелче, художника, и ще видя дали няма да постесним нещата още малко.
Ребус вървеше към медицинска сестра с осъдително изражение.
— Информирай ме за мнението му, моля те. Ще се обадя по-късно.
— Ползването на тези неща тук е забранено — сряза го сестрата.
— Много бързам и…
— Могат да повлияят на апаратурата.
Ребус се стресна.
— Забравих… — Той вдигна разтреперана ръка към челото си. Беше пребледнял.
— Добре ли сте? — смени тона сестрата.
— Да, добре съм, да… Няма да се повтори, обещавам. — Тръгна да я заобикаля. — Няма да се повтори.
После измъкна ксерокопираната скица на Рентън от джоба си и за пореден път се взря в нея. Вървеше, вторачен в скицата. Момчето беше успяло да вкара куп подробности на листа хартия: сградите на фона, живия плет, зрителите по тротоарите. И Сами в мига на удара. Полуобърната, инстинктивно протегнала напред ръце, като че ли можеше да спре колата. Но Рентън бе нарисувал и тънки линийки, пръскащи се ветрилообразно от задната й част: изблъскания въздух — бясната скорост. Шофьорът — неясна фигура, празна елипса вместо лице. Но за сметка на това отлично нарисувана задна половина на колата, предната — петно от изчезваща перспектива. Рентън бе заявил, че включва само каквото е видял и няма да запълва празнините, ще контролира въображението си.