Читать «Врагът на моя враг» онлайн - страница 76

— Целеше ли я?

Рентън имитира с ръка плъзгане на кола, напускаща първоначално поет курс и преминаваща внезапно на друг.

— Той се понесе право към нея.

— Шофьорът не загуби контрол над колата, така ли?

— Тогава промяната на посоката би била много по-рязка, не съм ли прав?

— Какъв цвят беше?

— Колата ли? Тъмнозелен.

— А марката?

Рентън сви рамене.

— Не разбирам нищо от марки на коли. Но ще ви предложа нещо.

— Какво?

Рентън сне очилата си и се залови да ги бърше.

— Защо да не ви нарисувам набързо една скица? Премести статива до прозорците и се залови за работа. Ребус отиде в коридора и се обади на болницата. Не ги изненада.

— Не, за съжаление няма промяна. В момента има двама посетители.

Майки и Рона. Ребус набра мобифона на Прайд.

— Обаждам се от апартамент над „Ремнънт Кингс“. Намерих свидетел.

— Така ли?

— Видял е всичко. При това е студент в Художествената академия.

— Е, и?

— Хайде, Бил. Искаш ли да ти го нарисува?

— Аха — загря най-сетне Прайд.

13.

Ребус вървеше по болничния коридор, притиснал мобифона към ухото си.

— Джо Хърдман направи списък — говореше Бил Прайд и заизброява без покана: — „Роувър“-600, най-новите модели „Форд Мондео“, „Тойота Селика“ и два модела „Нисан“. Както и „БМВ“ пети модел.

— Това е все пак улеснение, нали?

Джо Хърдман беше сержант от управлението и знаеше всичко за колите. Вече бе помогнал много при друг случай, конкретизирайки успешно неясно описание.

— Джо гласува за „Роувъра“, „Мондеото“ и „Селиката“. Събрал е още няколко дребни подробности: хром около табелките с номерата и други такива. Ще се свържа с нашето приятелче, художника, и ще видя дали няма да постесним нещата още малко.

Ребус вървеше към медицинска сестра с осъдително изражение.

— Информирай ме за мнението му, моля те. Ще се обадя по-късно.

— Ползването на тези неща тук е забранено — сряза го сестрата.

— Много бързам и…

— Могат да повлияят на апаратурата.

Ребус се стресна.

— Забравих… — Той вдигна разтреперана ръка към челото си. Беше пребледнял.

— Добре ли сте? — смени тона сестрата.

— Да, добре съм, да… Няма да се повтори, обещавам. — Тръгна да я заобикаля. — Няма да се повтори.

После измъкна ксерокопираната скица на Рентън от джоба си и за пореден път се взря в нея. Вървеше, вторачен в скицата. Момчето беше успяло да вкара куп подробности на листа хартия: сградите на фона, живия плет, зрителите по тротоарите. И Сами в мига на удара. Полуобърната, инстинктивно протегнала напред ръце, като че ли можеше да спре колата. Но Рентън бе нарисувал и тънки линийки, пръскащи се ветрилообразно от задната й част: изблъскания въздух — бясната скорост. Шофьорът — неясна фигура, празна елипса вместо лице. Но за сметка на това отлично нарисувана задна половина на колата, предната — петно от изчезваща перспектива. Рентън бе заявил, че включва само каквото е видял и няма да запълва празнините, ще контролира въображението си.