Читать «Врагът на моя враг» онлайн - страница 75

— Тук ли живеете? — започна ритуала Ребус.

— М-м-м, да. Под наем съм.

— На вратата няма имена. Има ли още някой сега в апартамента?

— Не.

— Всички ли сте студенти?

Младежът кимна. Ребус запита за името му.

— Роб. Робърт Рентън. За какво става въпрос?

— Снощи на улицата е станала катастрофа. Ударили са човек и са избягали. — Безброй пъти се бе оказвал в същото положение: от врата на врата бе съобщавал за чуждото нещастие, за нечий внезапно променен живот. Не се беше обаждал в болницата вече час. Имаха номера на мобифона му, увериха го, че ще го потърсят веднага, ако има нещо ново. Така ще е по-лесно, убеждаваха го те. По-лесно за тях, да, но не и за него!

— О, да, видях я — стресна го отговорът на Рентън. Ребус премига.

— Видяхте ли я?

Рентън кимаше, кичури коса паднаха върху очите му.

— От прозореца. Точно сменях компакт-диска и…

— Може ли да вляза за минутка? Искам да погледна през прозореца ви и да преценя видимостта.

Рентън наду бузи със задържан въздух, после го издиша шумно.

— Ами, предполагам…

Ребус влезе.

Всекидневната бе сравнително подредена. Рентън прекоси стаята към стойката за уредбата между двата прозореца.

— Поставях нов компакт-диск и погледнах през прозореца. Оттук се вижда автобусната спирка и се питах дали ще мога да зърна Джейн на слизане от автобуса. — Пауза. — Джейн е приятелката на Ерик.

Думите му се плъзгаха по Ребус, без да стигнат до него. Гледаше втренчено улицата, по която бе вървяла Сами.

— Разкажете ми какво видяхте.

— Онова момиче пресичаше. Изглеждаше симпатична… поне така си помислих тогава. После колата прелетя на червено, кривна и я отпрати във въздуха.

Ребус затвори за секунда очи.

— Прелетя поне три метра, удари се в оня жив плет ей там, отскочи и се просна на тротоара. После вече не помръдна.

Ребус отвори очи. Стоеше до прозореца, Рентън бе зад лявото му рамо. Под тях хората пресичаха улицата, тъпчеха мястото, където бе блъсната Сами, мястото, където бе паднала и не мръднала повече. Сипеха пепел от цигарите си върху тротоара, където бе лежала на границата между живота и смъртта.

— Не видяхте шофьора, нали?

— Как да го видя оттук?

— Имаше ли и други хора в колата?

— Не знам.

„Носи очила — мислеше Ребус. — Колко надеждни могат да бъдат показанията му?“

— Когато видяхте станалото, не изтичахте ли долу?

— Защо? Не съм студент по медицина, художник съм. — Той кимна към статива в ъгъла и Ребус едва сега забеляза полицата с бои и четки. — Някой изтича до уличния телефон, нямаше да остане дълго там, щяха да й помогнат.

Ребус кимна.

— Сам ли беше?

— Другите бяха в кухнята. — Рентън замълча за миг. — Знам какво мислите. — Ребус силно се съмняваше. — Смятате, че щом нося очила, сигурно не съм видял точно какво е станало. Но той определено кривна към нея. Разбирате какво искам да кажа, нали? Направи го нарочно. Искам да кажа, целеше я. — Той кимна убедено на себе си.