Читать «Врагът на моя враг» онлайн - страница 74

— Скоро ще отворят кебапчийницата — обади се Ребус. На третия ъгъл имаше закусвалня. — Както и онова място там. Къде, казваш, е била?

— На лентата за автобуси — повтори търпеливо Прайд. Пресякла е три от лентите, била е само на около метър от безопасността. — Свидетелите твърдят, че в момента на удара е била близо до бордюра. Вероятно е бил пиян и е изгубил за миг контрол върху колата. — Прайд кимна към банката с два улични телефона отпред. — Свидетелите са се обадили оттам. — На стената зад телефоните бе залепен афиш: широко ухилен маниак, сграбчил волан. Текстът гласеше: „Толкова много пешеходци, а нямам време!“ Компютърна игра.

— Лесно би могъл да я избегне, ако бе поискал — прошепна Ребус.

— Добре ли си? Наблизо има кафене, ако искаш да се отбием.

— Добре съм, Бил, спокойно. — Огледа се отново, пое дълбоко дъх. — Изглежда, има офиси зад закусвалнята, но по това време едва ли някой е бил там. Над „Ремнънт Кингс“ и банката обаче има апартаменти.

— Искаш да говориш с хората в тях ли?

— Както и с тези в закусвалнята и кебапчийницата. Ти поеми хотела и къщите. Ще се срещнем тук след половин час.

Ребус не пропусна никого, говори с всички, на които попадна. В закусвалнята беше застъпила нова смяна, но управителят му даде телефонните номера на хората от предишната и той говори с всеки един от тях. Никой не бе видял, нито чул нещо. Кебапчийницата беше затворена, но когато Ребус заудря по вратата, отзад излезе жена, триеща ръце в хавлиена кърпа. Притисна картата си на стъклото и тя го пусна. Снощи имали много клиенти. Не видяла катастрофата — точно така го нарече: „катастрофата“. А и точно това си беше, думата легна на място едва когато тя я произнесе. Елвис Костело: „Ще стават катастрофи.“ Следващият ред не беше ли всъщност: „Само удар и бягство“?

— Не — говореше жената, — тълпата привлече вниманието ми. Е, не бяха повече от четири-пет души, но забелязах, че се бяха струпали около нещо. А после дойде линейка. Ще се оправи ли?

Ребус разпозна погледа, не го виждаше за пръв път. Той почти искаше смъртта на жертвата — тогава щеше да има добра историйка за разказване.

— В болница е — отговори той. Едва издържаше присъствието й.

— Е, да, но във вестника пише, че е в кома.

— Кой вестник?

Донесе му първото издание на днешния брой на „Ивнинг Нюс“. На една от вътрешните страници имаше кратък параграф със заглавие: „Жертва на кома след удар с кола и бягство“.

Не беше кома. Тя бе само в безсъзнание и това е. Но Ребус беше благодарен за параграфа. Може би някой ще го прочете и ще се обади. Може би чувството за вина ще натежи. Може би в колата е имало още някой… Трудно се пазят тайни, обикновено ги споделяш с някого.

Пробва „Ремнънт Кингс“, но удари на камък: по време на произшествието вече били затворили. Заизкачва стълбите към апартаментите отгоре. В първия от тях нямаше никой. Надраска набързо кратко съобщение на гърба на визитка и я пусна в пощенската кутия, после преписа името на нея в бележника си. Ако никой не се обади, той ще ги потърси. Втората врата отвори младеж: тъмни очила а ла Бъди Холи, белези от акне около устата. Личеше си отдалеко, че все още не бе надраснал напълно ъгловатото несръчно юношество. Изгледа го с недоверчив израз, отмятайки гъст черен кичур от очите си. Ребус се представи. Момчето пак вдигна ръка към косата си, метна бърз поглед назад.