Читать «Врагът на моя враг» онлайн - страница 73

— Здравей, Бил.

Прайд кимна.

Срещнали се бяха призори в болницата. Нед Фарлоу дремеше на стола и те бяха излезли в коридора, за да не го безпокоят излишно. Сега Прайд изглеждаше по-уморен. Разкопчал беше горното копче на тъмнозелената си риза, костюмът му висеше на него, отпуснат и нагърчен.

— Благодаря ти, че задържа случая. — Но мислеше: „Бих предпочел да го беше поел някой друг, някой по-умен…“ Издърпа стол и седна.

— Няма нищо.

— Някакви новини?

— Двама добри свидетели. Били са при светофарите и са се канели да пресекат улицата.

— Какво казват?

Прайд премисли отговора си. Знаеше, че има работа с баща и ченге.

— Пресичала е, изглежда, по посока на „Минто Стрийт“ или се е отправяла към автобусната спирка.

Ребус поклати глава.

— Тя тръгна пеша за среща с познати на „Гилмор Роуд“. — Така поне бе казала по време на вечерята им в пицарията, извинявайки се, че не може да остане по-дълго с него. Ако бяха изпили по още едно кафе накрая… още едно кафе и сега тя нямаше да е там. Или ако беше приела предложението му да я закара с колата… Когато човек мисли за живота, прави го, възприемайки го като отрязъци от време. А той всъщност беше серия от свързани един с друг моменти, всеки от които можеше да те промени напълно.

— Колата се е движела в южна посока — продължи Прайд. — Изглежда, е пресякла на червено. Поне мотоциклетистите зад нея са на това мнение.

— Смяташ, че е бил пиян, така ли?

Прайд кимна.

— Начинът на шофиране предполага загуба на контрол, но ако е било така, защо не е спрял?

— Описание?

Прайд поклати глава.

— Тъмна кола, спортен тип. Никой не е обърнал внимание на номера.

— Това е доста оживена улица. Трябва да е имало и други коли наоколо.

— Телефонираха двама души. — Прайд запрелиства бележника си. — Нищо от значение, но ще ги разпитам и ще се опитам да измъкна нещо съществено.

— Възможно ли е колата да е открадната? Може би затова е бързал толкова.

— Ще проверя.

— Искам да помогна.

Прайд обмисли предложението му.

— Сигурен ли си?

— Опитай се да ме спреш, Бил.

* * *

— Няма следи — отбеляза Ребус, — изглежда, не е натиснал спирачки нито преди, нито след инцидента.

Стояха на кръстопътя „Минто Стрийт“ — „Нюингтън Роуд“. Пред светофарите фургони и автобуси бяха оформили дълга опашка; пред тях се нижеше гъста върволица пешеходци.

„Би могъл да е всеки един от вас“ — мислеше Ребус. Всеки от тях би могъл да е на мястото на Сами…

— Била е тук някъде — говореше Прайд, посочвайки лентата за автобуси точно до светофарите. Широк път с четири ленти. Не беше пресякла срещу светофарите. Проявила беше небрежност, слязла няколко крачки надолу по „Минто Стрийт“ и после тръгнала да пресича на диагонал. Когато беше дете, я учеха как да пресича улиците. Правилата за пресичане на зелено — бяха й ги набивали неуморно в главата. Ребус се огледа. В горната част на „Минто Стрийт“ се издигаха няколко частни къщи и хотел. На единия ъгъл имаше банка, на другия — филиал на „Ремнънт Кингс“ с кебапчийница в съседство.