Читать «Врагът на моя враг» онлайн - страница 72

Фарлоу му зададе неочакван въпрос:

— А ти как си? Добре ли си?

Никой друг не се бе сетил за него самия, на никой друг не му беше хрумнало да запита той как е.

Ребус огледа безпомощно празния коридор, опитвайки се да преглътне буцата, внезапно заседнала в гърлото му.

— Не съвсем.

— Идвам веднага.

И двамата прекараха часове наред заедно, отначало без да говорят много. Фарлоу пуши, Ребус му помогна да довърши пакета цигари. Не можеше да се реваншира с уиски — в бутилчицата нямаше и капка, но му купи няколко чаши кафе: Фарлоу бе похарчил всичките си налични пари за такси от Шандън дотук…

— Събуди се, Джон.

Шефът му го разтръскваше леко. Ребус премига, изправи гръб.

— Извинявайте.

Шефът, старши полицейски офицер Уотсън, заобиколи бюрото и отпусна тежко туловище на стола си.

— Дяволски съжалявам за Сами. Не знам какво да кажа, освен… моля се да се оправи, дай Боже.

— Благодаря.

— Искаш ли чаша кафе? — Кафето на Фермера се ползваше с много лоша слава в управлението, но Ребус с радост прие димящата чаша. — Как е тя?

— Все още в безсъзнание.

— И нито следа от колата, така ли?

— Досега поне не.

— Кой работи по проблема?

— Бил Прайд затъркаля топката снощи. Не знам кой я пое от него.

— Сега ще разбера.

Фермерът набра вътрешен номер и зададе въпроса си. Ребус го оглеждаше над ръба на чашата: едър мъж беше шефът, бюрото някак се губеше пред внушителната му фигура. По бузите му се преплитаха тънички червени вени, а косата му напомняше за бразди на добре разорана нива. От бюрото му се смееха деца — снимки на внуците вероятно. Направени бяха в градина с люлка отзад. Едно от децата беше прегърнало плюшено мече. Пак го задави болезнена буца, но и този път се справи с нея.

Фермерът върна слушалката на място.

— Случаят е все още в ръцете на Бил. Май по-добре ще е той да го завърши. Така вероятно ще получим по-бързи резултати.

— Много хубаво от негова страна.

— Ще те държим в течение, сега сигурно искаш да се прибереш вкъщи…

— Не, не искам.

— …или да отидеш до болницата.

Ребус кимна бавно. Да, разбира се — болницата. Но не и точно сега. Първо трябваше да говори с Бил Прайд.

— А междувременно ще пренасоча случаите ти. — Фермерът се залови да драска на лист хартия. — Така, престъпления по време на Втората световна и Телфорд. Работиш ли върху още нещо?

— Бих предпочел, ако вие… искам да кажа… искам да продължа да работя.

Фермерът го погледна, после се отпусна назад с химикалка между пръстите.

— Защо?

Ребус сви рамене.

— Искам да съм ангажиран. — Да, така беше. Освен това не искаше да отстъпва работата си на никой друг. Тя му принадлежеше — беше само негова. И го притежаваше, както той нея.

— Но ще вземеш няколко дни отпуска, нали?

— Ще се справя, знам го. — Срещна погледа на Фермера. — Моля ви.

* * *

Докато пресичаше просторното помещение на отдела, всички ставаха и пристъпваха към него, за да изразят съчувствието си — всички, с едно изключение: Бил Прайд. Той знаеше, че Ребус идва при него.