Читать «Врагът на моя враг» онлайн - страница 71

Ребус се изправи.

— Никакви сделки — заяви той. — Лично аз ще бъда щастлив, ако изтриеш и двамата от лицето на света. Ще подскачам от радост край ринга и ще викам „Ура!“

— Забравяш какво става край ринга. — Кафърти разтри бавно слепоочия. — Има опасност да се оплискаш с кръв.

— Нямам нищо против — нали няма да е моята!

Кафърти се разсмя от сърце.

— Грешка. Ти не спадаш към зрителите, Сламено плашило. Не е в природата ти.

— Май си решил да увеличиш броя на любителите-психолози.

— Едва ли — сви рамене Кафърти. — Но знам какво вълнува хората.

Книга трета

„Покрий лицето ми,

когато животните плачат…“

Тичаше по безкрайните коридори на болницата, спираше сестрите да пита за посоката. От него течеше пот, връзката се люлееше разхлабена на врата му. Завиваше наляво, после надясно, търсеше упътвания по стените. „Кой е виновен?“ — виеше неспирно в главата му. Съобщение, загубено по пътя към него. Защото следеше заподозрян. Защото не е имал радиовръзка. Защото в управлението не знаеха колко е важно.

Сега тичаше, преодолявайки болезнен спазъм отстрани. Тичаше, откакто ритна вратата на колата и изскочи навън. Нагоре по стъпалата до втората площадка, после надолу по коридорите. Царуваше обичайната среднощна тишина.

— Родилното! — изкрещя той на мъж, затикал срещу него болнично легло на колела. Мъжът посочи безмълвно двойна врата и той прелетя през нея. Три сестри зад стъклена преграда. Едната излезе.

— Може ли да ви помогна?

— Казвам се Джон Ребус. Жена ми…

Сестрата го изгледа студено.

— Третото легло. — Посочи го… Третото легло зад спуснатите завеси. Ребус ги разтвори с един замах. Рона лежеше настрани с все още зачервено лице и влажна коса, залепнала на челото й. А в нея се гушеше миниатюрно съвършенство с кестенява косица и черешови, още нефокусирани очички.

Ребус докосна нослето, прокара нежно пръст по извивката на ушенцето. Личицето потрепна. Той се протегна над него, за да целуне жена си.

— Рона… Извинявай… истински съжалявам. Предадоха ми съобщението едва преди десет минути. Как беше… Искам да кажа… той е истински красавец.

— Той е „тя“ — отвърна жена му и изви лице настрани.

12.

Ребус седеше в шефския офис. Стрелките на часовника му показваха девет и петнайсет: не бе спал и час. Висял беше в болницата през нощта: оперираха Сами, говореха нещо за наличие на съсирек кръв. Тя бе все още в безсъзнание, все още в „критично състояние“. Обадил се беше на Рона в Лондон и тя му каза, че взема първия влак за Единбург. Дал й бе номера на мобифона, за да му се обади веднага щом пристигне. Тя го заля с порой въпроси… в гласа й се блъскаше отчаяно набъбващ поток от сълзи. Затърси някаква все още блещукаща останка от чувство към нея у себе си, но се спъваше само в студената пепел на забравата. Ричард и Линда Томпсън: „Изсушени и умрели.“

Обади се и на Майки и той обеща да прескочи до болницата по някое време днес. Толкова за семейството. Имаше и други хора, на които би могъл да се обади: например Пейшънс, с която имаше интимни отношения известно време… и освен това хазяйка на Сами, преди тя да се премести и да заживее самостоятелно. Не го стори. Знаеше, че сутринта ще се обади в офиса на Сами — записа си го в бележника, за да не забрави. И после набра номера на апартамента на Сами и съобщи новината на Нед Фарлоу.