Читать «Врагът на моя враг» онлайн - страница 67

— Защо го наричате „господин Розовия“? — запита той. Кенуърти явно бе очаквала въпроса — веднага плъзна цветна снимка пред него.

Тя представляваше снимка отблизо на лице с розова кожа на мехури и бели следи от увреждания под тях. Лицето беше подпухнало, на петна, а в средата се намираха очите, скрити зад очила със синкави стъкла. Веждите липсваха. Рядка, жълта коса се спускаше над изпъкнало чело. Мъжът изглеждаше като някакво чудовищно обръснато прасе.

— Какво му се е случило? — запита Ребус.

— Кой да ти каже? Така изглеждаше, когато пристигна тук. Ребус си спомни описанието на Кандис: „…слънчеви очила, изглежда като жертва на автомобилна катастрофа“. Пълно съвпадение.

— Искам да говоря с него.

* * *

Кенуърти го разведе първо из града. Взеха нейната кола и тя му показа къде работят уличните момичета. Вече беше към десет часа сутринта и там всичко бе замряло. Ребус описа Кандис и тя обеща да направи каквото е по силите й. Говориха с няколко жени, които срещнаха случайно. Всички те като че ли познаваха Кенуърти и нещо повече — очевидно не я възприемаха като враг.

— Те са като теб и мен — каза тя, докато се отдалечаваха от тях. — Работят, за да нахранят децата си.

— Или навика си.

— И това също, то се знае.

— В Амстердам създадоха профсъюз.

— Това едва ли топли нещастничките, които докарват тук. — Кенуърти даде мигач. — Сигурен ли си, че е при него?

— Не мисля, че Телфорд го е направил. Някой знаеше адреси в Сараево, адреси, важни за нея. Някой я е докарал оттам.

— Определено навлизаме в сферата на господин Розовия.

— А и само той може да я върне обратно.

Тя го погледна.

— Защо да го прави? Има и по-лесни разрешения, в случай че стане излишна или опасна за него.

* * *

Точно когато Ребус вече бе убеден, че едва ли кварталът, който пресичаха, може да стане още по-зловещ — индустриални развалини, сгради без прозорци и врати, навсякъде ями — Кенуърти зави към портала на нещо като автомобилно гробище.

— Това шега ли е? — запита той озадачено.

Три полицейски кучета вълча порода залаяха и заскачаха срещу колата, опънали докрай еднометровите вериги, с които бяха вързани. Кенуърти не им обърна внимание и продължи да върти волана. Човек имаше усещането, че се намира в дълбоко дефиле: от двете им страни се издигаха високо нагоре опасни стени от автомобилни трупове.

— Чу ли това?

Нямаше как да не го чуе: режещ писък от пресоване на ламарина. Колата навлезе в широка просека и Ребус видя жълт кран с огромни клещи, люлеещи се на стрелата му. Той сграбчи колата, която бе изпуснал, вдигна я отново високо и я стовари върху сплесканите останки на друга. На безопасно разстояние стояха няколко мъже и пушеха цигари със скучаещ вид. Кранът отпусна челюсти върху покрива на горната кола, смачквайки ламарината. Късчета стъкла заблещукаха върху просмуканата с петрол земя — диаманти върху гладко черно кадифе.

В кабината на крана квичеше и виеше гръмогласно Джейк Таравич — господин Розовият. Той пак награби колата и се заигра с нея като котка с отдавна умряла мишка. По нищо не личеше, че е забелязал новото попълнение на публиката си. Кенуърти не излезе от колата веднага: първо фиксира на лице подходяща маска от репертоара си и едва тогава кимна на Ребус. Отвориха вратите едновременно.