Читать «Врагът на моя враг» онлайн - страница 68

Когато Ребус се изправи, видя, че кранът бе захвърлил колата и сега огромните клещи се люлееха заплашително над тях. Кенуърти скръсти ръце на гърди и не се помръдна. Ребус се сети за игрите с награди. Виждаше Таравич в кабината на крана да си играе с лостчетата му като дете с електронна играчка. Спомни си Телфорд на мотоциклета в „Царството на магията“ и схвана веднага общото между двамата мъже: нито един от тях не бе пораснал.

Ръмженето на крана внезапно спря и Таравич скочи на земята. Облечен беше в кремав костюм и изумрудена риза, отворена на врата. Снабдил се бе с чифт зелени работни панталони, за да предпази своите. Когато тръгна към двамата детективи, хората му се подредиха зад него в плътна редица.

— Мириам — провикна се той, — винаги е удоволствие да те види човек! — Замълча за миг. — Поне така се говори. — Отрепките му се захилиха глуповато. Ребус разпозна един от тях: Кърлежа, така го наричаха в Централна Шотландия. Хватката му можеше да потроши кости. Ребус не го бе виждал отдавна и никога така чист и скъпо облечен.

— Как си, Кърлеж? — подхвърли Ребус.

Това като че ли обърка Таравич: той се обърна и се вторачи въпросително в раболепния си слуга. Кърлежа запази спокойствие, но вратът му бавно почервеня.

Трудно бе да се въздържи човек от вторачване в лицето на Розовия. Ребус се насилваше да срещне очите на събеседника си, но беше като хипнотизиран от жестоко белязаната плът около тях.

Розовият се бе втренчил в Ребус.

— Срещали ли сме се някъде?

— Не.

— Детектив-инспектор Ребус — представи го Кенуърти. — Дошъл е чак от Шотландия да говори с теб.

— Поласкан съм — захили се Таравич, откривайки дребни раздалечени остри зъби. Лицето му лъщеше: пот или лечебен крем.

— Смятам, че знаеш защо съм тук — започна Ребус. Таравич се направи на много изненадан.

— Така ли?

— Телфорд се нуждаеше от помощта ти. Имаше нужда от адрес за Кандис, бележка за нея на сърбо-хърватски…

— Това някаква гатанка ли е?

— Прибрал си я отново тук.

— Така ли?

Ребус направи крачка напред. Горилите на Таравич веднага заобиколиха господаря си.

— Тя искаше да започне нормален живот — продължаваше Ребус. — Обещах да й помогна. А аз винаги изпълнявам обещанията си.

— Искала да започне нормален живот, а? Тя ли ти го изръси? — Таравич го предизвикваше.

Един от мъжете отзад се изкашля. Още от самото начало Ребус се питаше кой е той: беше много по-дребен и по-сдържан от другите, с по-добър вкус в облеклото си. Кожата му имаше болнав, жълтеникав цвят и стоеше с наведени очи. Сега Ребус вече знаеше кой е той: адвокат. Предупреждаваше Таравич да си държи езика зад зъбите.

— Ще спипам Телфорд — заяви спокойно Ребус. — Това е моето обещание към тебе. Човек не знае какво ще каже, когато се намери зад решетките.

— Сигурен съм, че господин Телфорд може да се грижи добре за себе си, инспекторе. Което едва ли би могло да се каже за Кандис. — Адвокатът му се изкашля отново.