Читать «Врагът на моя враг» онлайн - страница 36

Минаха по „Уестърн Апроуч“, после по „Слейтфорд“ и излязоха на „Ланарк“. Голяма част от светофарите работеха срещу тях, но пък й даваха време да огледа спокойно сградите наоколо. Ребус посочваше всяко магазинче за вестници и цигари, край което минаваха, с надеждата, че ще разпознае онова, пред което бяха спрели за цигари. Скоро излязоха от града и навлязоха в Джунипър Грийн.

— Джунипър Грийн! — възкликна тя радостно, посочвайки табелата: радваше се, че можеше да му покаже нещо. Ребус се опита да се усмихне. Около града имаше множество игрища за голф. Нямаше да може да я отведе до всяко едно от тях дори за седмица, да не говорим за час. Спря за няколко минути до някакво поле. Кандис излезе от колата, той я последва и запали цигара. До пътя имаше две колони, но без порта помежду или следа от пътека зад тях. Вероятно някога е имало и пътека, и къща на края й. На върха на една от колоните имаше грубо изработена фигура, далечно напомняне за бик. Кандис посочи земята зад другата колона: там се търкаляше друг къс камък, обработен с длето, наполовина покрит от бурени и кощрава.

— Изглежда като змия — заговори Ребус. — Може би дракон. — Погледна я. — Това е имало някакво значение за някого. — Тя го гледаше с празен поглед. Той видя отново чертите на Сами, напомни си, че желае да й помогне. На път беше да го забрави, изкушен от възможността момичето да им помогне да стигнат до Телфорд.

Върнаха се в колата и той я отклони към Ливингстън, възнамерявайки да се отправи после към Рато, а оттам да се върне в града. Забеляза, че Кандис се обръща да погледне нещо от задния прозорец.

— Какво? Какво гледаш?

Заля го с поток от думи, изречени с несигурен тон. Ребус обърна колата и я върна бавно обратно по пътя, който току-що бяха преминали. Отби и спря. От другата страна на пътя имаше ниска каменна стена, зад която се простираше характерното леко хълмисто игрище за голф.

— Това ли е то? — Тя промълви няколко думи. Ребус посочи игрището. — Тук? Да?

Тя се обърна към него и каза нещо, което прозвуча като извинение.

— Всичко е наред — успокои я той. — Нека все пак го погледнем отблизо.

Насочи колата към широко разтворената огромна двойна врата от ковано желязо. Отстрани имаше табелка: „ПОЙНТИГАМ — ГОЛФ И КЪНТРИ КЛУБ“. Под този надпис имаше още един: „Сервираме обяд и напитки по избор, всички гости са добре дошли“. Когато минаваше през портите, Кандис пак започна да кима ентусиазирано, а когато пред тях се появи огромна къща с характерната архитектура на осемнайсети век, тя почти подскочи на мястото си, пляскайки възбудено с ръце по бедрата си.

— Ясно — усмихна се облекчено Ребус.

Паркира пред главния вход, вмъквайки се с мъка между „Волво комби“ и ниско легнала „Тойота“. На игрището трима души довършваха поредния си рунд. След последния успешен удар ръцете им едновременно извадиха портфейли и определен брой банкноти смениха собствениците си.

Ребус знаеше твърдо две неща за голфа: първо, за някои хора тази игра бе нещо като религия и, второ, много хора обичаха да се обзалагат. Предмет на обзалаганията можеше да е крайният резултат, всяка дупка — дори всеки удар, стига да бе възможно.