Читать «Врагът на моя враг» онлайн - страница 35

— Благодаря за предложението, господине. — Клейвърхаус се държеше на положение. — Ще се чуем по-късно.

Колхун понесе разочарованата си физиономия към вратата, придружен от любезния Ормистън.

Ребус пристъпи към масата, където Клейвърхаус тъпчеше снимките обратно в плика.

— Странна птица е тоя — промърмори Клейвърхаус.

— Не е запознат с истинските факти от живота.

— Нито пък с работата ни. Измъчи ни.

Ребус погледна към Кандис.

— Може ли да я взема за около час?

— Какво? — Клейвърхаус се вторачи в него.

— Затворена е между четирите стени от дни. Ще я върна след час или най-много час и половина.

— Доведи я обратно цяла и невредима. За предпочитане с усмивка на лицето.

Ребус се обърна към Кандис и я покани с жест да се приближи към него.

— Японци и игрища за голф — разсъждаваше на глас Клейвърхаус. — Какво ще кажеш?

— Телфорд е бизнесмен, всички го знаем. Бизнесмените сключват разни сделки с други бизнесмени.

— Я стига! Той работи с биячи и игрални автомати. Къде е японската връзка?

Ребус сви рамене.

— Надявам се, че хора като теб ще намерят бързо отговор на този труден въпрос — подхвърли Ребус и отвори вратата.

Клейвърхаус явно не оставаше длъжник на никого.

— Хей, Джон! — Той кимна многозначително към Кандис. — Тя е собственост на нашия отдел, ясно ли е? И не забравяй: ти дойде при нас.

— Не се безпокой, драги. Между другото, пред тебе е лицето за връзка със Сейнт Ленард.

— Откога?

— Незабавно влизане в сила. Ако не вярваш, направи справка с шефа си. Случаят е твой, но Телфорд работи на моята територия.

Грабна ръката на Кандис и я изведе от стаята.

* * *

Спря колата на ъгъла на „Флинт Стрийт“.

— Всичко е наред — побърза да я успокои той, забелязвайки вълнението и страха в очите й. — Няма да излизаме от колата. Всичко ще е наред, обещавам. — Тя се оглеждаше трескаво, търсейки лица, които не искаше да види. Ребус запали колата и те потеглиха. — Ето, отиваме си. — Знаеше, че не го разбира, но не спираше да й говори ласкаво, успокоително, като на изплашено дете. — Предполагам, че оня ден сте тръгнали оттук. — Погледна я. — Говоря за деня, когато сте ходили на Джунипър Грийн. Японците сигурно са били отседнали в някой от хотелите в центъра, нещо скъпо и крещящо. Взели сте ги оттам и сте се отправили на изток. Сигурно по „Дарли Роуд“, нали? — Знаеше, че говори на себе си, по-точно казано, мислеше на глас. — Но кой да ти каже дали е било така? Слушай, Кандис, ако зърнеш нещо, нещо познато, просто ми кажи.

— Кажи — съгласи се Кандис охотно.

Дали го разбра? Не, тя се усмихваше. Отделила беше само последната дума, повторила я беше безпогрешно и се радваше на успеха си. Най-важното за нея в момента бе, че се отдалечаваха от ужасното „Царство на магията“ — „Флинт Стрийт“.

Отведе я първо на „Принсес Стрийт“.

— Хотелът тук ли беше, Кандис? Японците? Тук ли беше?

Тя гледаше с безразличие през прозореца.

Насочи колата нагоре по „Лодиан Роуд“.

— „Ъшър Хол“… „Шератън“… — Нито едно от имената, нито една от сградите не събуди интерес или искрица на разпознаване у нея.