Читать «Врагът на моя враг» онлайн - страница 34

— Спомня ли си името на хотела?

— Не.

— Къде са обядвали?

— Ресторант до мястото с флагчетата… До игрището за голф — поправи се Колхун.

— Кога е станало това?

— Преди две или три седмици.

— Колко са били?

— Трима японци и може би четирима други мъже.

— Попитайте я откога е в Единбург — намеси си Ребус.

— Вероятно от около месец.

— Цял месец работа по улиците… Чудно как не сме я хванали по-рано.

— Изпратена била на улицата като наказание.

— За какво? — запита Клейвърхаус. Ребус вече знаеше отговора.

— Защото се самонаранявала и правила грозна. — Обърна се към Кандис. — Попитайте я защо се е рязала така.

Кандис го погледна и сви рамене.

— Какво се опитваш да докажеш? — обади се Ормистън.

— Тя смята, че грозните белези ще отблъснат евентуалните клиенти. Което пък означава, че мрази този живот.

— И сътрудничеството с нас е единственият й спасителен изход, така ли?

— Нещо такова.

Колхун заговори с нея, после каза:

— Наранявала се е, защото това ги е ядосвало.

— Кажете й, че ако ни помогне, никога няма да й се налага да го прави отново.

Колхун преведе, поглеждайки към часовника си.

— Думата Нюкасъл означава ли нещо за нея? — запита Клейвърхаус.

Колхун пробва името на града.

— Обясних й, че става въпрос за град, построен край река — поясни той.

— Не забравяйте мостовете — вметна Ребус.

Колхун прибави още няколко думи, но Кандис само сви безпомощно рамене. Изглеждаше разтревожена от безсилието си да им подаде повече. Ребус я окуражи с усмивка.

— Да опише за кого е работила, преди да дойде в Единбург — продължи Клейвърхаус.

Тя говори дълго и обстойно, докосвайки почти непрекъснато лицето си. Колхун кимаше, спираше я от време на време, за да превежда.

— Едър мъж… дебел. Шеф. Нещо във връзка с кожата му… Белег по рождение може би — във всеки случай, нещо фрапиращо, привличащо вниманието от пръв поглед. И очила като слънчеви очила, но не съвсем.

Клейвърхаус и Ормистън се спогледаха отново и Ребус го забеляза. Отговорите й бяха прекалено неясни, за да им послужат за някаква база. Колхун пак погледна часовника си, преди да продължи.

— И коли, много коли. Този мъж ги чупил… мачкал.

— Може би е с белег от рана на лицето? — подхвърли Ормистън.

— Очила и белези от рани… Едва ли ще ни отведат далеко — отвърна Клейвърхаус.

— Господа — обяви Колхун, — страхувам се, че трябва да ви напусна.

Кандис не снемаше погледа си от Ребус.

— Има ли някакъв шанс да дойдете пак по-късно? — запита Клейвърхаус.

— Днес ли?

— Може би довечера…

— Вижте какво, аз имам и други ангажименти.

— Оценяваме усилията ви, господине. Детектив-сержант Ормистън ще ви откара до офиса ви.

— С удоволствие — обади се Ормистън, предлагайки на кръглото изпотено човече най-чаровната си усмивка. Нямаше как, имаха нужда от него, не можеше да мине без гърч.

Страхотният доктор Колхун им беше приготвил нещо за десерт.

— Познавам семейство бежанци от Сараево във Файф. Вероятно ще я вземат при себе си. Мога да попитам.