Читать «Врагът на моя враг» онлайн - страница 204

— Как получи удара по главата?

— Оказа се по-тежък, отколкото го смятах. Първият път изтървах въжето, докато го вдигах, и той падна и се удари в някакъв камък.

Боби Хоган се изкашля леко, за да привлече вниманието към себе си.

— Брайън, каза ли нещо… накрая?

— Прочутите последни думи ли? — Хубавецът поклати глава. — Каза само: „Благодаря ти.“ Бедният нещастник. И още нещо: той описа всичко.

— Какво?

— За мен, че само съм му помагал. Един вид застраховка в случай, че някой ми го натресе като убийство. В писмото обяснява, че ми е платил и ме е молил да го сторя.

— Къде е то?

— В сейф. Ще ви го дам веднага щом го поискате.

Ребус кимна, протегна се и прешлените на гръбначния му стълб жалостиво изпукаха.

— Споменавали ли сте френското село в разговорите си?

— Малко, главно във връзка с начина, по който го преследваха медиите, как това е отчуждило хората от него, колко му е трудно, когато потърси компания.

— Но не и за самото клане там, така ли?

Хубавецът поклати глава.

— А сега искате ли да научите още нещо? Дори и да ми беше споменал нещо за него, нямаше да ви го кажа. Край — точка.

Ребус зачука разсеяно по масата с химикалката си. Наясно беше, че историята на Линц беше толкова близка до тази на Йозеф Линцстек, колкото човек можеше да си представи. И Боби Хоган го знаеше. Те разполагаха най-сетне с тайната на смъртта му. Знаеха, че идва във Великобритания по Пътя на плъховете, но никога нямаше да научат със сигурност дали той е наистина Йозеф Линцстек или не. Косвените улики бяха съкрушителни, но еднакво съкрушителен бе и фактът, че Линц бе жестоко гонен до смърт. Той започва да поставя момичетата в клупове едва след като пресата се вкопчва в него.

Хоган хвана погледа на Ребус и сви рамене, като че ли искаше да каже: „Какво значение има?“ Ребус му отговори с кимване. Част от него пищеше настоятелно за отдих, но той бе стара кримка и знаеше от какво голямо значение е да поддържа темпото сега, когато Хубавецът бе отворил уста и пееше като два църковни хора, събрани заедно.

— Благодаря, господин Симърс. Ще се върнем към господин Линц, ако се сетим за още нещо. А междувременно нека да преминем към отношенията между Томас Телфорд и Джейк Таравич.

Хубавецът пак се размърда на стола, сякаш се опитваше да се намести по-удобно.

— Това ще отнеме доста време — промърмори той.

— Разполагаме с цялото време на света, няма страшно — успокои го Ребус.

37.

Най-сетне приключиха маратона.

Хубавецът се нуждаеше от почивка, същото се отнасяше и за тях. Други екипи работеха в други стаи, пълнеха се касети, вземаха се бележки, преработваха материала в писмена форма. Взаимно си разменяха подкрепящи въпроси и информация. Телфорд мълчеше. Ребус се присъедини за момент към колегите си, които се потяха с Великия Дон, поседя малко срещу него. Телфорд дори не мигна. Седеше изправен като бастун с ръце върху коленете. А междувременно изповедта на Хубавеца се използваше за изстискване на другите членове на бандата — без да се изтърве информация кой бе пропял.