Читать «Врагът на моя враг» онлайн - страница 203

— Облечени или голи?

— Голи.

— И?

— А той… той седеше на стола и се изпразваше. Някои от момичетата отказваха да го правят. Той искаше всичко: опулени очи, изплезен език, неестествено извит врат… — Хубавецът прекара нервно пръсти през косата си.

— Говорихте ли за това?

— С него ли? Не, никога.

— За какво говорехте тогава?

— За всякакви неща. — Хубавецът погледна към тавана и се изсмя. — Веднъж ми каза, че вярва в Бог. Каза, че проблемът е дали Господ вярва на него. Тогава това ми се стори много умно… той винаги съумяваше да ме накара да мисля. Същият човек, който се празнеше над тела с примки на шиите.

— Цялото това лично внимание, което си му отделял… претеглял си го колко струва в материално отношение, нали?

Хубавецът се вгледа в скута си, после кимна.

— На глас за записа, моля.

— Томи винаги е искал да разбере дали има какво да изцеди от него.

— И?

Хубавецът сви рамене.

— Спънахме се в нацистката история и разбрахме, че не можем да го нараним повече от степента, до която вече беше наранен. Смехория: планираме да го заплашим с излагане в пресата като перверзен тип, а в същото време вестниците гърмят, че е масов убиец. — Той пак се изсмя.

— И изоставихте идеята, така ли?

— Да.

— Но не преди да го изръсите с пет хиляди, нали?

Хубавецът облиза устни.

— Направил беше опит да се обеси: вързал въжето за перилата на стълбите и скочил. Само че нищо не се получило: перилата се счупили и той се приземил на килима.

Ребус си спомни счупените перила.

Спомни си и шалчето около врата на Линц, дрезгавия му глас. Възпалено гърло, така бе подхвърлил тогава.

— Той ли ти го каза?

— Телефонира в офиса и поиска да се срещнем, нещо необичайно. По-рано винаги се обаждаше от улични телефони на мобифона ми. „Взема предпазни мерки, стария хитрец“ — така си мислех. А сега се обади от домашния си телефон директно до офиса.

— Къде се срещнахте?

— В някакъв ресторант. Почерпи ме с обяд. — Младата жена, нали се сещаш… — Изповяда ми се, че правил опити за самоубийство, но все не успявал. Повтаряше, че е „морален страхливец“, каквото и да означава това.

— Какво искаше?

Хубавецът се втренчи в Ребус.

— Искаше някой да го убие.

— И ти беше избора му, така ли?

Хубавецът сви рамене.

— Цената добра ли беше?

— Не се пазарихме. Искаше да умре в гробищата Уористън.

— Попита ли го защо?

— Знаех, че прекарва много време там. Срещнахме се у дома му и аз го закарах до гробищата. Изглеждаше както всеки друг ден, само дето непрекъснато ми благодареше за това, че съм бил… употребяваше една дума… да, „склонен“. Не съм съвсем сигурен какво точно имаше предвид. За мен това означава нещо, което човек взема след бурна нощ за махмурлук.

Ребус го възнагради с очакваната усмивка.

— Продължавай — подкани го той.

— Няма кой знае какво за разказване, нали? Той беше този, който постави клупа на шията си. Той ми нареди да дърпам въжето. Направих последен опит да го разубедя, но тоя педал беше твърдо решен да го направи. Не говорим за убийство, нали? Подпомогнато самоубийство: в много страни това е напълно законно.