Читать «Врагът на моя враг» онлайн - страница 202

— Какво ще кажеш за адвоката му?

— Много скъп.

— Няма смисъл от шикалкавене тогава.

— Едва ли бих могъл да се изразя така точно, сър.

Фермера изправи рамене.

— Хайде тогава да сключваме сделката.

* * *

— Кога срещна Джоузеф Линц за пръв път?

Хубавецът бе забравил любимата си поза със скръстени ръце. Сега ръцете му бяха отпуснати на масата, косата — паднала напред. Най-сетне изглеждаше точно такъв, какъвто беше — едно много младо момче.

— Преди шест месеца. Преди това говорихме по телефона.

— Клиент ли ви беше?

— Да.

— Какъв точно?

Хубавецът погледна въртящата се лента.

— Искаш да го обясня пред всички слушатели, така ли?

— Точно така.

— Джоузеф Линц беше клиент на службата ни за придружителки, а за тях отговарях аз.

— Хайде, Брайън, не се прави на света вода ненапита. Ти ръководеше тези услуги, нали?

— Щом като казваш.

— Винаги можеш да си тръгнеш оттук, Брайън…

В очите му се сблъскаха гневни пламъчета.

— Хубаво, аз я управлявах в интерес на моя работодател.

— И така, господин Линц телефонираше за придружителка, правилно ли съм разбрал?

— Искаше едно от момичетата ни да ходи в къщата му.

— И?

— И това е. Седи срещу нея и я зяпа половин час.

— И двамата напълно облечени?

— Да.

— Нищо друго?

— Нищо друго в началото.

— Аха. — Ребус замълча. — Много любопитно.

Хубавецът сви рамене.

— Има хора всякакви, нали?

— Предполагам. Как се развиха бизнес-отношенията ви?

— При такива изпълнения винаги има телохранител.

— Ти ли?

— Да.

— Нямаше ли по-сериозни неща за вършене?

Ново свиване на рамене.

— Любопитен бях.

— За какво?

— Адресът: „Хериът Роуд“.

— Господин Линц имаше… класа, така ли?

— Лееше се дори от ушите му. Искам да кажа, срещал съм много тлъсти риби, хора от горните нива на богати корпорации, които явно не си знаеха парите и се чудеха за какво да ги харчат. Линц обаче беше много-много над тях.

— И само искаше да гледа момичетата.

— Да. Огромната му къща…

— Влизал си в нея? Не си ги чакал в колата?

— Представях се като ченге на компанията. — Усмивчица. — Всъщност исках само да огледам къщата отвътре.

— Говори ли с него?

— По-късно.

— Сприятелихте ли се?

— Не съвсем… всъщност може би. Той знаеше много неща, мозъкът му работеше на пълни обороти.

— Бил си впечатлен.

Хубавецът кимна. Да, за Ребус не бе трудно да си го представи. Предишният му кумир винаги е бил Томи Телфорд, но там нещо не достигаше — Хубавецът беше човек със стремежи. Вътре в себе си той винаги бе копнял за по-високо ниво, за класа. Искаше хората да го признават и акламират заради ума му. Ребус знаеше от личен опит какъв добър събеседник беше Линц, как умееше да увлича, да изкушава с разказите си. А колко ли по-омайващ разказвач е бил той за Хубавеца?

— Какво стана тогава?

Хубавецът са размърда неловко.

— Вкусовете му се промениха.

— Или пък истинските му вкусове са изскочили на повърхността.

— И аз се питах дали не е така.

— Какво искаше?

— Искаше момичетата… имаше въже… направи клуп на единия край. — Хубавецът преглътна. Адвокатът му престана да пише, вдигна глава и се заслуша напрегнато. — Искаше от момичетата да го поставят на вратовете си и да лежат като умрели.