Читать «Врагът на моя враг» онлайн - страница 202
Иън Ранкин
— Какво ще кажеш за адвоката му?
— Много скъп.
— Няма смисъл от шикалкавене тогава.
— Едва ли бих могъл да се изразя така точно, сър.
Фермера изправи рамене.
— Хайде тогава да сключваме сделката.
* * *
— Кога срещна Джоузеф Линц за пръв път?
Хубавецът бе забравил любимата си поза със скръстени ръце. Сега ръцете му бяха отпуснати на масата, косата — паднала напред. Най-сетне изглеждаше точно такъв, какъвто беше — едно много младо момче.
— Преди шест месеца. Преди това говорихме по телефона.
— Клиент ли ви беше?
— Да.
— Какъв точно?
Хубавецът погледна въртящата се лента.
— Искаш да го обясня пред всички слушатели, така ли?
— Точно така.
— Джоузеф Линц беше клиент на службата ни за придружителки, а за тях отговарях аз.
— Хайде, Брайън, не се прави на света вода ненапита. Ти ръководеше тези услуги, нали?
— Щом като казваш.
— Винаги можеш да си тръгнеш оттук, Брайън…
В очите му се сблъскаха гневни пламъчета.
— Хубаво, аз я управлявах в интерес на моя работодател.
— И така, господин Линц телефонираше за придружителка, правилно ли съм разбрал?
— Искаше едно от момичетата ни да ходи в къщата му.
— И?
— И това е. Седи срещу нея и я зяпа половин час.
— И двамата напълно облечени?
— Да.
— Нищо друго?
— Нищо друго в началото.
— Аха. — Ребус замълча. — Много любопитно.
Хубавецът сви рамене.
— Има хора всякакви, нали?
— Предполагам. Как се развиха бизнес-отношенията ви?
— При такива изпълнения винаги има телохранител.
— Ти ли?
— Да.
— Нямаше ли по-сериозни неща за вършене?
Ново свиване на рамене.
— Любопитен бях.
— За какво?
— Адресът: „Хериът Роуд“.
— Господин Линц имаше… класа, така ли?
— Лееше се дори от ушите му. Искам да кажа, срещал съм много тлъсти риби, хора от горните нива на богати корпорации, които явно не си знаеха парите и се чудеха за какво да ги харчат. Линц обаче беше много-много над тях.
— И само искаше да гледа момичетата.
— Да. Огромната му къща…
— Влизал си в нея? Не си ги чакал в колата?
— Представях се като ченге на компанията. — Усмивчица. — Всъщност исках само да огледам къщата отвътре.
— Говори ли с него?
— По-късно.
— Сприятелихте ли се?
— Не съвсем… всъщност може би. Той знаеше много неща, мозъкът му работеше на пълни обороти.
— Бил си впечатлен.
Хубавецът кимна. Да, за Ребус не бе трудно да си го представи. Предишният му кумир винаги е бил Томи Телфорд, но там нещо не достигаше — Хубавецът беше човек със стремежи. Вътре в себе си той винаги бе копнял за по-високо ниво, за класа. Искаше хората да го признават и акламират заради ума му. Ребус знаеше от личен опит какъв добър събеседник беше Линц, как умееше да увлича, да изкушава с разказите си. А колко ли по-омайващ разказвач е бил той за Хубавеца?
— Какво стана тогава?
Хубавецът са размърда неловко.
— Вкусовете му се промениха.
— Или пък истинските му вкусове са изскочили на повърхността.
— И аз се питах дали не е така.
— Какво искаше?
— Искаше момичетата… имаше въже… направи клуп на единия край. — Хубавецът преглътна. Адвокатът му престана да пише, вдигна глава и се заслуша напрегнато. — Искаше от момичетата да го поставят на вратовете си и да лежат като умрели.