Читать «Врагът на моя враг» онлайн - страница 206
Иън Ранкин
— Откога го държиш?
Невестулката се усмихна.
— Всичко виждаш, всичко знаеш, а, Ребус?
— Откога го държиш?
— От няколко дни. Трябваше да се уверим, че е той, нали?
— И сега вече сте сигурни, така ли?
— Напълно.
Ребус погледна през прозореца прелитащия пъстър парад от магазини, пешеходци, автобуси. Ягуарът се отправяше явно към Нюхейвън и Грантън.
— Надявам се, нямате намерение да ми подхвърлите някой невинен нещастник.
— Няма такова нещо! Той е твоят човек.
— Естествено. През последните дни си го упражнил добре, има си хас да сбърка репликите си.
Невестулката се захили.
— Какви точно реплики имаш предвид?
— Че е бил вписан във ведомостта на Телфорд.
— А не в тази на господин Кафърти, така ли? — Ребус го погледна гневно и Невестулката избухна в смях. — Смятам, че ще го приемеш без съмнения. Много е убедителен, сам ще видиш.
Ребус неволно притрепери от тона на гласа му.
— Все още е жив, нали?
— О, да. Но от теб зависи докога ще остане на тоя свят.
— Май смяташ, че го искам мъртъв.
— Знам го. Не отиде при господин Кафърти да търсиш справедливост. Искаше възмездие.
Ребус се втренчи в него.
— Това твоят речник ли е?
— Искаш да кажеш, че не звучи в хармония с имиджа ми. Все едно говори напълно друг човек, нали?
— Колко са зад имиджа ти? Кой е истинският?
Невестулката се усмихна.
— Реших, че го заслужи.
— Не разбих Телфорд само за да зарадвам шефа ти.
— Това са подробности… — Невестулката се плъзна по седалката към Ребус. — Между другото как е Сами?
— Добре.
— Възстановява се, нали?
— Да.
— Добра новина. Господин Кафърти ще бъде доволен. Разочарован е, че не си отскочил да го навестиш.
Ребус измъкна вестник от джоба си, сгънат на репортаж със заглавие: „ФАТАЛЕН УДАР С НОЖ В ЗАТВОР“.
— Шефът ти, нали? — подхвърли той, подавайки вестника. Невестулката разигра етюда „Я, колко интересно!“ „На двайсет и седем години от Гован — четеше той на глас — …прободен в сърцето в килията си, няма свидетели, не е открито и оръжието въпреки старателното търсене.“ — Зацъка укорително с език. — Малко нещо небрежно ми се вижда.
— Съгласил се е да очисти Кафърти, нали?
— Така ли? — Невестулката ококори театрално очи.
— Я върви по дяволите! — Ребус му обърна гръб и пак заби поглед в прозореца.
— Между другото, Ребус, ако решиш да не предаваш на съд шофьора. — Невестулката измъкна нещо: ръчно изработена отвертка, изпилена до заплашително остър връх, дръжката — обвита в тиксо. Ребус я погледна с отвращение. — Измих кръвта — увери го Невестулката. И пак се изсмя.
Ребус имаше усещането, че го карат право в Ада. Пред предното стъкло на колата се разгъваше бързо Фърт ъв Форт, зад него и Файф. Навлизаха в района на доковете, заводите за газ и складовете. План за разширение на Лийт предвиждаше цялостното му поглъщане. Градът се променяше невъзвратимо. Пътни маршрути и приоритети се изменяха за една нощ, кранове работеха усърдно по строителните площадки и общината, която не спираше да хленчи, че върви към фалит, разработваше с пълна пара всякакви видове схеми за промяна на вида и обхвата на града, който си бе избрал за дом.